— Да.
— Съжалявам.
— Лекарката ти изписа хапчета. Можеш да изпиеш следващото след малко повече от час.
Което позволи на болката да ескалира достатъчно добре. Амбър се поизправи в седалката си, като внимаваше да не движи много-много ръцете си.
— Онзи тип… каза, че Астарот знае къде отиваме.
Майло кимна.
— Това и сами можехме да го предположим.
— Познаваш ли го?
Майло поклати глава.
— Разбра ли името му?
Амбър се поколеба, но отговори:
— Елиас Маук.
— Чувал съм за него — продължи Майло, — и ме остави с впечатлението, че някога сме били приятели.
— Приятели ли? Та той се опита да те убие.
— Сигурно сме се скарали. Като нищо ще сме били и партньори. Задруга от серийни убийци.
— Не събуди ли някакви спомени? — попита тя. — Гласът му например?
— Никакви — отвърна Майло. — Животът ми е все същото бяло петно, което е от дванайсет години насам.
— Той като че ли, като че ли знаеше, че Майло не е истинското ти име.
— Да. — Навлязоха насред мрачно и пусто кръстовище, а Чарджърът изскърца доволно, като завиха наляво. — Какво ли ще да е то.
Телефонът в якето ѝ иззвъня. Амбър вдигна нагоре бинтованите си ръце.
— А, да — усети се Майло.
Тя се извъртя леко, а той се пресегна, извади телефона от джоба ѝ и вдигна. След това пусна високоговорителя.
— Ам, ало? — обади се гласът от другата страна. — Амбър ли е?
— На телефона — отговори тя.
— А, Амбър, здравей. Джереми е.
— Здрасти, Джереми.
— Онзи, на когото даде стотачка?
— Знам кой си, Джереми.
— Супер — продължи Джереми, — да, извинявай. Та, искаше да знаеш дали се е появила група мотоциклетисти?
Настроението ѝ охладня и тя посърна.
— Да, точно така.
— Ами току-що минаха през града — обясни Джереми. — Преди не повече от две минути. Петима. С дълги коси, кожени якета, бради, целия пакет. Минаха, без изобщо да спират. Не се и огледаха наоколо, просто си караха право напред.
— Благодаря ти, Джереми — отвърна Амбър. — Не харчи парите наведнъж.
Майло затвори и пъхна телефона обратно в джоба на якето ѝ. Тя го погледна.
— На колко часа път от нас е Джереми?
— Около двайсет — отвърна Майло. — Може би двайсет и два. — Той извърна поглед към нея. — Знаехме, че не можем да се отървем от тях.
— Знам — каза тя, — и все пак… щеше да е добре поне веднъж нещо да потръгне добре за нас, нищо повече.
— Астарот може да изпрати когото си поиска — рече Майло. — Фактът си е факт. Хрътките са на поне двайсет часа път от нас, а ние сме на десет часа от Дезълейшън Хил. Никой няма да ни спре.
— Трябва да поспиш.
— И ще. Почти стигнахме Аляска. Веднага щом влезем в щата, ще си почина няколко часа. А когато стигнем където сме се насочили, ще спя цяла нощ.
— Стига всичко, което ни разправят за Дезълейшън Хил, да е вярно.
— Мислиш ли, че Бъкстън ни е излъгал?
— Не — отвърна Амбър. — Но това, че Грегъри е успял да се укрие там за няколко седмици, не означава, че и ние ще можем.
— Не е като да имаме голям избор от варианти пред нас — каза Майло. — Според него и Сияйния демон, и Хрътките нямат да могат да ни проследяват, веднъж щом пристъпим в града, а съм склонен да вярвам, че знае какво говори. Това ще ни даде малко време да си отдъхнем и да си направим поне някакъв план.
— Защото плановете ни винаги се оказват така успешни.
Той не ѝ отговори. А и тя не очакваше отговор.
Продължиха по пътя в познатата и така удобна тишина. Копчето на радиото остана както винаги недокоснато. Дори и да ѝ се приискаше да го включи, бинтованите ѝ пръсти нямаше да ѝ позволят. А и освен това моментите на мълчание вече не я смущаваха и музиката не ѝ трябваше, за да запълва тишината.
Изпи още няколко хапчета и надигащата се болка утихна до поносимо пулсиране, а тя се загледа в безкрайната върволица от дървета през прозореца. Запита се какъв вид ли бяха. Беше трудно да се определи в мрака, но ѝ приличаха на смърчове, макар и изобщо да не беше познавач.
— Какви са тези дървета? — попита тя Майло.
— Зелени — отвърна той и така разговорът им приключи.
Задминаха заспали къщи и коли и внушителна колона от паркирани пикапи с алковни кемпери, които се редяха като възседнали се кучета. В колата стана невъобразимо студено и Амбър се загърна нескопосано с някакво одеяло. Звездите тази нощ бяха удивителни.
— Видя ли звездите? — попита тя Майло.
— Ярки са — измънка той.
Тя кимна. Да. Наистина бяха ярки.