— Ако ме убиете, ще направите тъкмо това, което Сияйния демон иска.
— Е, и?
Очите на Йеспер се наляха със сълзи.
— Моля. Моля ви, ако умра, ще отида в Ада. Моля ви, не ме изпращайте там сега.
— Трябваше да помислиш за това, преди да сключиш сделката си с Дявола — отбеляза Рони.
— Бях млад, наивен и алчен. Не е минал и ден, без да съжалявам за това. Посветих живота си на това да направя хората в този град колкото мога по-щастливи. Правил съм и добри неща.
— А междувременно си поръчал и смъртта на двеста деца.
Телефонът на Рони звънна.
— Съжалявам — хлипаше Йеспер. — Толкова много съжалявам.
— Шшш — изрече Рони и сложи телефона си на високоговорител. — Уорик. Какво е положението? Бариерата как е?
— Орелът кацна — чу се гласът на Уорик от телефона. — Повтарям: орелът кацна.
Линда се обади намръщено:
— Падна ли вече бариерата, или не?
— Е, аз какво казах току-що? — отвърна Уорик. — „Орелът кацна“ е кодовата реплика за „бариерата падна“. Сега тъкмо гледам как Хрътките нахлуват в града. Това са добрите новини. А още по-добрите са, че дори не се насочват към бункера, така че явно Майло е прав, че радарът им се прецаква тук. Трима от тях са се насочили право към града. Други двама се отделят в различни посоки.
Рони кимна.
— Добра работа, Уорик.
— Виждам и много хора, насъбрали се на групички, доста са развълнувани. Съвсем скоро сигурно ще се развилнеят и започнат да се избиват взаимно като жадните за убийства ненормални демони, които така си умират да бъдат. Не казвайте на Амбър и Майло, че съм го казал така.
— На високоговорител си — отвърна Рони.
Последва мълчание.
— А те чуха ли?
— И двамата са точно до мен.
— Човече.
— Съжалявам.
— Защо не ми каза?
— Откъде да знам, че ще кажеш такова нещо?
— Изглеждат ли ядосани?
— Изглеждат си наред.
— Не ти изглеждат като да искат да ме убият?
— Не, никак даже. Изобщо няма такова нещо.
— Добре, хубаво — отвърна Уорик. — Няма да споменавам за това, като се видим. Ако го спомена, само ще им привлека вниманието към него и ще стане голям проблем, и мен ще ме хване срам, и тях ще ги хване срам, и от цялата работа ще излезе едно голямо странно положение, в което никой няма да знае какво да каже и всички ще се правим на супер учтиви и супер мили един към друг. Още ли съм на високоговорител?
— Да.
— Уф, стига де! Човече! Не можеш ли поне отмалко да ме предупредиш?!
— Връщай се тук, Уорик, преди да са те видели. И преди да кажеш някаква друга тъпотия.
— Добре — изрече Уорик с въздишка. — Наистина съжалявам, Амбър и Майло. Не съм искал да ви обидя с нищо. Моля ви, не ме мразете.
— Не те мразим — обади се Амбър.
— Когато казах ненормални демони, не говорех за вас. Вие сте приятни демони.
— Знаем, всичко е наред.
— Благодаря ви, че сте така готини, Амбър, Майло. Забелязах, че тогава не се обадихте, което може би означава, че ми се сърдите или че просто сте си обичайно мълчаливи както винаги. Надявам се, че не ми се сърдите, хора. Ще се видим след минутка. Ще се прегърнем и ще се сдобрим — изрече той и затвори.
Рони прибра телефона в джоба си и се обърна към Амбър и Майло:
— Изглежда, че Адската нощ може да бъде открита.
— Да, така е — съгласи се с тих глас Амбър.
— Няма да го прегръщам — заяви Майло.
— Е, и това ли е? — обади се Йеспер. — Едно телефонно обаждане и вече можете да ме предадете на Набериус? Това ли ви беше сигналът? Ще ме убиете! Не разбирате ли? Искате да ме убиете!
— Казах ти го още когато се срещнахме за първи път — каза му Амбър.
— И за това ли е всичко? — попита Йеспер с присвити очи. — Отплащате ми се за това как се отнесох с вас? Това ли е жалкото ви отмъщение? Тогава може би ще искате и да ме пребиете, преди да ме предадете? Е? Да ступате стареца, за да си получи заслуженото, задето се е подиграл с вас? Мм? Да ми пукнете някое и друго ребро, да ми счупите носа или да ми насините окото? А? Това ще ви накара ли да се почувствате по-добре? Така ще се почувствате ли като герои?
— Защо продължаваш да ни наричаш герои? — измърмори Майло.
— Тогава ме пребийте! — ревеше Йеспер. — Съсипете ме от бой! Ритайте ме в главата! Убийте ме! Щом ще умирам, поне съберете куража да сложите край на живота ми собственоръчно!
— Както и вие щяхте да сторите ли? — попита Остин с тих глас.
Амбър се наслаждаваше на гледката — изражението на Йеспер съчетаваше гняв, вина и срам. Беше прекрасно.