Кели току-що беше неутрализирала демон. Добре, добре.
Тя падна на колене с усещането, че главата ѝ ще се сцепи на две.
Майло дотича при тях, изрита Уудбъри в стомаха и използва собствените му белезници да закопчае ръцете му зад гърба. Бутна пистолета му в ръцете на Кели, като не забрави да ѝ подаде и допълнителни патрони, след което вдигна пушката с една ръка и издърпа Уудбъри на крака с другата.
— Спрете стрелбата! — извика Майло, избутвайки Уудбъри до входа. — Държим един от вашите! Само още една атака срещу нас и първият куршум ще попадне в него!
Изстрелите секнаха.
Майло дръпна Уудбъри назад и го остави да падне на земята. Той се свлече безжизнено, с неизменната си широка усмивка на лице, но със затворени очи. Кели също стисна силно своите в очакване стрелбата да се възобнови, а главоболието ѝ да придобие нови висини.
Изминаха десет секунди. Двайсет.
Тя изпълзя до една дупка от куршум в стената и се вгледа през нея. Фаровете на двете патрулки светеха ярко и беше трудно да се види много, но тя успя да различи силуетите на ченгетата. Разговаряха помежду си и обсъждаха следващия си ход.
— С колко време мислиш, че разполагаме? — прошепна тя на Майло.
Той не ѝ отговори, а само презареди пистолета си.
42
Поне бяха седнали.
Вергил усещаше осезаемо твърдата земя с кокалестия си задник, но поне гърбът му беше подпрян на стената на мазето. Белезниците на китките му бяха прикрепени към дълги вериги, което означаваше, че също може и да отпусне ръце в скута, докато седеше и чакаше смъртта си.
— Можеше и по-зле да е — отбеляза той.
— Напълно си се побъркал — обади се сърдито Хавиер, превил се на две и опрял гръб в Хавиер, като че ли той беше по-възрастният с четири години.
— Имам предвид по отношение на удобството ни — уточни Вергил. — Можеше да сме някъде на студено и влажно или пък да са ни провесили на стената с главите надолу.
— Че защо им е да ни провесват с главата надолу?
— Просто го изреждам като възможност.
Хавиер извъртя глава и присви очи.
— Наслаждаваш ли се на цялото това нещо?!
— Глупости, не ставай смешен.
— Не е за вярване, ти се забавляваш от цялата тази работа! Мислиш се за Маската и как злодеят те е приклещил в тайното си леговище.
— Еми, че то не стана ли точно така?
— Мразя те — заяви Хавиер, като отново му извърна гръб. — Представа нямаш колко много.
Вергил въздъхна.
— Не съм изкуфял обаче. Не се мисля за Маската. Но донякъде… чувството е приятно. Някак носталгично.
— Ще ни убият — изрече Хавиер. — И съм окован във вериги в някакво мазе заедно с лунатика, който ми съсипа живота.
Вергил премигна.
— Наистина ли мислиш, че аз ти съсипах живота?
— Козенасилниците не са най-привлекателните за момичетата.
— Казах ти вече, че съжалявам. Не мислех, че ще има такъв. Както и да е. Извинявай. Отново. Но двамата с теб няма да умрем, Хавиер. Аз ще ни измъкна оттук.
— Ти ли?! — каза Хавиер, като едва не се изсмя.
— Имам план, ясно? Когато онзи се върне и ни свали веригите, ти ще се престориш, че получаваш инфаркт. В този момент аз ще го нападна в гръб. Амбър каза, че е уязвим, когато е Оскар Морено, нали така?
— И все пак ще е достатъчно силен да разхвърля и двама ни без проблем.
— Няма да му дам да те убие, Хавиер. Заради мен си тук. А трябваше да си… трябваше вече да си си обратно в старческия дом. Трябваше да си в безопасност.
— Трябваше.
— Знам. Съжалявам.
— В старческия дом всичко е по график. Там всичко е предвидимо. С годините все повече копнея за предвидимото. Приятно е и ти вдъхва увереност. Ям, спя, говоря си с хората, пия си хапчетата, и чакам неизбежното.
Вергил го изгледа учудено.
— Клизмата ли?
— Смъртта.
— О.
Хавиер не се извърна, остана си все така с гръб към Вергил.
— Мисля си много за смъртта. Особено напоследък. Особено след като те срещнах отново.