— Затова ли дъщеря ти не иска да те вижда?
— Не бях добър съпруг. Мислех си, че съм добър баща, но уви, и такъв не съм бил. След като майка ѝ почина, Табита се омъжи и от цяла Америка избра да се премести в Аляска. В крайна сметка и аз я последвах. Тук съм вече от десет години. И всеки ден съм в готовност да скоча в смешната си кола, да измина шейсет и петте километра до къщата ѝ, за да ѝ падна на колене, да я помоля за прошка и да ѝ кажа колко много я обичам въпреки всичките си слабости и жестокости. Да ѝ кажа: „Ей, виж смешната ми кола, достатъчно голяма е да ни побере с внуците и всички да отидем на пикник или, където и да е“. А единственото, което ми трябва, е покана.
Двамата замълчаха.
Хавиер отново се извърна с гръб към него.
— Страшен си задник — каза накрая той.
— Дам.
— Няма никаква добра причина на света, поради която дъщеря ти да ти прости. Или пък да ти отвърне на обажданията.
— Никаква.
— Но се надявам някога да го направи.
Вергил кимна и избърса сълзите си в ръкава.
— Знаех си — измърмори Хавиер.
— Какво си си знаел?
— Знаех си, че още ме бива — довърши той и се изправи бавно на крака, а когато вече беше във вертикално положение, веригите паднаха свободно от китките му.
Вергил го зяпна.
— Как го направи?!
— Да не би да си забравил? — попита Хавиер, като разпери встрани ръце и се поклони с елегантен жест. — Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги.
— Отворил си ключалката?
Хавиер се ухили и вдигна ръка, в която държеше тънки пинсети за нос.
— Ти, прекрасни човеко! — възкликна Вергил.
Хавиер се подсмихна, приклекна и започна да работи върху белезниците на Вергил.
— Да ги свалим и тези — каза той, — след което да си отворим вратата и да се запътваме към онзи бункер. Достатъчно ми бяха опасностите за живота ми днес, стига толкова вече.
43
Валеше сняг.
Беше май месец и валеше сняг.
Амбър изкуцука до прозореца да погледне навън, където първите снежинки покриваха пикапа на Бенджамин с бяла пелена.
— Не мога да остана тук — каза тя.
— Няма да излизаш навън — обади се Бенджамин от масата. В кухнята му беше топло. — Какво ще постигнеш? Сама каза, че в гората те търси някаква жена, за да те убие.
— Не мога да бъда сигурна — отвърна Амбър. — Би могла да е навсякъде.
— Може и да е точно пред къщата — изрече Бенджамин и се изправи. — Ами мъжете от онзи ден? С мотоциклетите? Казваш, че са вече в града?
Амбър кимна.
— Беше част от плана, но, но сега всичко се обърка.
Майло беше някъде там, в снега, в мрака и студа, насред демони и Хрътки, но Майло си беше Майло. Можеше да се пази, стига да беше с Чарджъра. Но Кели.
— Може ли да те попитам нещо? — обади се Бенджамин, а Амбър се извърна към него.
Той се изкашля да прочисти гърлото си.
— Да не би… вие ли имате пръст в това тази нощ да не се случва нищо?
Тя присви очи.
— Имаш предвид това, че не се превръщаш в демон ли? Да, имаме.
— А-а.
— Виж, Бенджамин, ще направиш ли нещо за мен? Опитай се да не си толкова разочарован, че сега не си навън да убиваш съседите си.
— Какво?! Аз такова… аз не съм, не знам за какво.
— Боже, изписано е на лицето ти.
Бенджамин извърна поглед.
Амбър издърпа един стол и седна. Кракът ѝ кървеше доста сериозно. Цялото тяло я болеше.
— Всичко се промени за мен преди няколко седмици — изрече Амбър. — И това е. Седмици. От обикновено момиче станах демон с остри зъби, нокти и рога.
— Аз го искам само за една нощ — промълви тихо Бенджамин.
— Не ме разбираш. Тази същност е неразделна от мен от онзи миг насам. Тя е част от мен. И имах времето да свикна с нея. Да се нагодя. Ами ти? Не си имал тази възможност, нали? Никой от вас не я е имал. Устройвате си забава и издивявате за няколко часа. Обаче вие всъщност искате да подивеете така, нали? Седиш си тук и го чакаш с нетърпение. Очакваш трепетно мига, в който ще ти прищрака.
— Моля те, Амбър.
— Трябва да се сложи край на това. Просто трябва.
— Какво, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Родителите ти вероятно вече са взели и ключа.
— Дългия има друг, същия като този — отвърна тя. — Мисля, мисля да го навестя, да взема ключа и да отида при Набериус преди родителите си.