— И после какво?
Изминаха няколко секунди в мълчание.
— Ще го убия — заяви тя.
— А това как ще помогне на когото и да било? — попита Бенжамин. — Освен ако не съм те разбрал погрешно, планът ти се върти около идеята Адската нощ в крайна сметка да се случи, нали? И хората в града да се справят с мотоциклетистите.
— Има и още нещо, което мога да пробвам.
— Какво? За бога, не ти остава никакво време!
— Бих могла да го изям.
Бенджамин пребледня.
— Какво?!
— Щом ги ядем, си присвояваме и силата им — обясни Амбър. — Такава е работата. Набериус е окован. А досега сигурно вече е останал и без сили. Но пък бих могла да си взема достатъчно от него, за да се справя сама с Хрътките.
— Не говориш… не говориш сериозно.
— Възможно е това да е единственият изход.
— Амбър, това е лудост.
Тя се усмихна и се изправи с усилие.
— Добре дошъл в моя свят. Ще трябва да взема назаем пикапа ти.
— Ключовете са на онзи рафт там.
Тя кимна.
— Благодаря ти, Бенджамин. Ти ще стоиш тук, нали? Определено не е добра идея да се разхождаш по улиците сега. Не и тази нощ.
Тя изкуцука до рафта и мръдна настрана старо фенерче и книга.
— Няма ключове тук — изрече тя и се извърна тъкмо в момента, в който Бенджамин се прицелваше с пушката си в нея от другия край на стаята.
— Съжалявам — промълви Бенджамин със сълзи в очите.
В кухнята беше топло, но студена вълна обля Амбър.
— Какво правиш?!
— Изглеждаш да си добро момиче — продължи Бенджамин — и много съжалявам, че трябва да го направя, но не мога да ти позволя да ни отнемеш Адската нощ.
— Но нали тъкмо това искаше? — попита Амбър. — Нали не ти харесваше в какво се превръщаш? Сам го каза. И нещата, които вършите…
— Са ужасни — довърши изречението ѝ Бенджамин. — Така е. Отвратителни са. Но аз имам нужда от тях. Няма да ме разбереш. Не би могла да разбереш, но когато се превърна в онова, в онова нещо, аз се освобождавам от тялото си на старец. Ставите не ме болят, кокалите ми не скърцат, вече не съм старец. През една нощ в годината се чувствам млад и силен, жив и… съжалявам, но имам нужда от това.
— Свали пушката — каза Амбър, като закуцука към него.
— Спри на място — предупреди Бенджамин. — Не ме карай да те застрелям, Амбър.
Амбър продължи да се приближава бавно.
— Няма да ме нараниш — изрече тя. — Ти си добър човек. Знам го.
Бенджамин повдигна пушката на нивото на рамото си.
— Моля те, спри.
Тя спря. В гласа ѝ се прокрадна колебание.
— Няма да натиснеш спусъка.
— Не искам да те убивам — каза Бенджамин. — Затова трябва да останеш на място и да не мърдаш оттук.
— Защо? — попита тя. — С какво би помогнало това?
По бузите на Бенджамин се стекоха сълзи.
— Някой трябва да те спре — отвърна той, — аз не мога. Няма да мога да живея със себе си, ако смъртта ти легне на съвестта ми. Затова ще изчакаме.
Амбър го погледна учудено.
— Какво ще чакаме?
— Адската нощ.
— Адската нощ няма да се случи.
— Аз не съм загубил вяра — отвърна Бенжамин. — Шериф Новак е добър човек. Той ще се погрижи тя да продължи да се случва сега, когато кметът е мъртъв.
— Значи ще изчакаме да се преобразиш и тогава какво? Тогава ли ще ме убиеш?
Бенджамин поклати глава.
— Тогава няма да съм аз, а той. Демонът.
— Пак ще си ти — викна ядосано Амбър. — Все ще бъдеш ти, Бенджамин.
— Не, грешиш. Не мога да го контролирам, когато ме обладае.
— Ще ме убиеш — заключи тя. — Ако се преобразиш, ще ме убиеш.
— Той ще те убие.
— Все ти ще дръпнеш спусъка, а отново ти ме държиш тук сега. Това е убийство, Бенджамин. Ще ме убиеш.
— Не, нищо подобно!
— Не го прави. Пусни ме.
— Не мога.
Всяка клетка в тялото ѝ копнееше тя да се преобрази, но Амбър остана в човешкия си вид.
— Тогава стреляй — заяви Амбър. — Щом ще ме убиваш, давай. Предпочитам да бъда застреляна от човек, отколкото от демон.
— Не съм убиец.
— Но точно в такъв ще се превърнеш, Бенджамин. Защо да губиш време? Имаш си и оръжие, давай.
— Не — каза Бенджамин. — Не, просто ще изчакаме. Ще изчакаме тук.
— Няма да чакам — изръмжа тя с присвити устни. — Ако ще ме убиваш, се дръж като мъж и ме убий. Ако не — ще си изляза през онази врата.
— Не мърдай, Амбър, моля те.
— Тръгвам си през проклетата врата.
— Моля те, не ме карай да го правя.
— Не трябва да правиш нищо, Бенджамин. Можеш да свалиш оръжието и да ме оставиш да си тръгна. Можеш да ме оставиш да си пробвам късмета навън. Не трябва всичко да приключи тук и сега. Не сме врагове.