— Предупреждавам те.
— Няма да ме застреляш, Бенджамин — отвърна Амбър и пристъпи крачка напред.
В стаята отекна гръм, а Амбър усети подръпване в корема и в следващия миг краката ѝ отказаха и тя падна по гръб на земята, мъчейки се да си поеме дъх.
Изтръпналите ѝ пръсти напипаха сляпо ципа на якето ѝ и го отвориха. Кръвта вече се стичаше от раната точно над пъпа ѝ и попиваше в тениската ѝ. Опита се да притисне длани в нея, но кръвта продължаваше да се излива.
— Просто ще изчакаме тук — чу тя как мърмори Бенджамин. — Ще изчакаме тук и всичко ще свърши скоро.
Куршумът най-вероятно я беше пронизал и преминал право през нея, защото усещаше как и от гърба ѝ се стича кръв. Лежеше в разрастваща се локва от собствената си кръв, а сега я връхлиташе и болката. Обзе я внезапно и Амбър проплака.
— Тихо, тихо — обади се Бенджамин. — Тихичко сега. Всичко ще е наред. Не трябваше да го правиш. Казах ти да не мърдаш, а ти помръдна. Защо? Защо ме накара да те застрелям?
Можеше да се досети за десетки отговори на този му въпрос, но всеки един изхвърчаше от ума ѝ, пометен от надигащата се като прилив болка, от която сега в очите на Амбър избиха и парещи сълзи.
— Помогни ми — изрече тя, а думите едва се отрониха от устните ѝ. Болеше я дори да диша.
Бенджамин дотича и сведе поглед към нея.
— Болката няма да е задълго — каза ѝ той. — Промяната ще се случи всеки момент и той ще е тук, за да те избави от мъките ти — каза той и се отдръпна встрани от погледа на Амбър.
Тя отново остана сама — с тавана пред взора си и болката да ѝ прави компания. Само след няколко секунди вече нямаше да може да мисли свързано.
Не можеше да се сдържа повече. Амбър се преобрази, а внезапната промяна отново я накара да проплаче от болка.
— Нали ти казах! — извика гръмко Бенджамин. — Казах ти да не го правиш!
Дали болката намаля до поносима, или тя просто изведнъж можеше да издържа на нея — не знаеше, но във всеки случай сега тя успя да се повдигне на лакът и да погледне Бенджамин, който отново беше насочил пушката си към нея, готов да стреля.
— Преобрази се обратно! — нареди той. — Знам, че можеш! Ти не си като нас! Преобрази се веднага!
— Ти ме застреля — отвърна тя. — Умирам, моля те, трябва да ми помогнеш.
— Казах преобрази се веднага! — изрева той и се приближи към нея.
Черните ѝ люспи се надигнаха инстинктивно върху кожата ѝ, оформяйки защитна броня тъкмо навреме, когато пръстът на Бенджамин натисна спусъка. Куршумът попадна в гърдите ѝ, точно под лявото ѝ рамо, пробивайки черните люспи, и тя се присви с писък.
Бенджамин вече стоеше над нея.
— Не съм виновен аз! Ти сама си си виновна! Казах ти да не се преобразяваш, а ти се преобрази!
Тя се надигна рязко, подхвана го под коляното и го повали върху разплисканата по пода кръв. Той обаче не изпусна пушката си и замахна с нея към Амбър, когато тя се изправи мъчително на крака. Затича се към прозореца и скочи през него, а начупеното стъкло одраска люспите ѝ. Приземи се в снега, като едва не припадна от болка, но за секунди отново беше на крака и олюлявайки се се затича замаяна, като едва не се натресе в едно дърво.
Амбър се избута от него, а люспите ѝ се прибраха. Обгърнала тялото си с ръце, тя заслиза надолу по склона. Подхлъзваше се и се препъваше, избутваше се от едно към друго дърво в мрака, но успяваше да остане на крака. Скоро се натъкна на пътека и тръгна по нея, с благодарност за равната повърхност. Извърна поглед назад и съзря кървавата следа, която оставяше, а в този миг и кракът ѝ се удари в нещо и тя се свлече на колене. Остана така за момент, борейки се да овладее болката. Когато се увери, че няма да повърне или да припадне, тя отново вдигна поглед назад и този път видя Бенджамин.
Идваше за нея.
44
Отбиха пред къщата на Кол Бланкард, а щом чистачките отмахнаха навалелия по предното стъкло сняг, жената се вгледа навън.
— Тази ли е? — попита тя. — Сигурен ли си?
Остин кимна чевръсто.
Тя го изгледа изпитателно право в очите.
— Ако ни лъжеш, ще ни ядосаш много.
— Не ви лъжа — отвърна Остин. — Казаха, че ключът е бил откраднат от момче с родилен белег. Кол Бланкард е единственото момче в града с родилен белег на лицето. И винаги е обичал да краде.
— Приятел ли ти е? — попита мъжът от предната седалка.
— Не, сър. Мрази ме.
— И защо?
— Не знам. Винаги се заяжда с мен.
— Побойник, а? — обади се жената. — Никак не обичаме побойниците ние с теб, Бил, нали така?