— Не и ако не нанасяме ние побоя.
Жената изхихика.
— Доста точно казано. Самата истина. Е, Остин, какво ще кажеш за една сделка? Всички отиваме заедно там и чукаме на вратата. Влизаме вътре с твоя помощ и ние убиваме този побойник за теб. Какво ще кажеш?
Остин я зяпаше.
— Аз не, не искам да го убивате.
— Че защо не? — попита Бил. — Превърнал е живота ти в ад, нали така? Малкото лекенце си го заслужава.
— Ей, мери си приказките — предупреди жената.
Бил сви рамене и слезе от минивана, при което студен полъх връхлетя Остин.
Жената — как ѝ беше името, май Бети, отново се усмихна на Остин.
— Разбирам. Не можеш току-така да приемеш убийството. Съвсем нормално е. Но е и признак на слабост. Не ме разбирай погрешно, Остин, не искам да те обиждам, просто през годините със съпруга ми си дадохме сметка, че някое и друго убийство може да улесни много живота ти. Онова момче, как му е името?
— Кол Бланкард.
— Този Кол е пречка на пътя ти. Пречи ти да си живееш щастливо живота или поне е част от онова, което ти пречи. Няма нищо лошо в това да поискаш да премахнеш нещо, което ти пречи, Остин.
Бил отвори страничната врата.
— Онзи тих глас в главата ти, който в момента ти повтаря „не“, това е съвестта ти. Съвестта е от голямо значение за много неща, но също толкова важно се оказва и да знаеш кога да не се вслушваш в нея. Защото понякога собствената ти съвест може да работи против теб.
— Напълно прав е — съгласи се Бети с някак ужасно тъжна нотка в гласа си.
Остин слезе от минивана, а тя го последва. Снегът валеше още по-силно.
— А като се замислиш, съвестта ти реално се отнася по-скоро за останалите. Грижа я е единствено какво мислят те и как са се почувствали и всякакви тям подобни неща, които нямат нищо общо с теб.
Отправиха се към къщата на Кол, а Бил и Бети вървяха от двете страни на Остин.
— Двамата с Бети вече не живеем по този начин — обясни Бил. — И повярвай ми, трошихме си сериозно главите, докато се научим. Но след това осъзнахме колко по-добре ни е, когато се съсредоточим единствено върху самите нас.
— Колко себично звучи само, а? — засмя се Бети.
Бил се присъедини към смеха ѝ.
— Признавам, звучи себично. И действително си е такова! Но пък няма и нищо лошо в това да си егоист, Остин. Така е по американски.
Стигнаха до вратата и Бети почука.
— Кажи, че търсиш Кол да говорите нещо — заяви тя мило с усмивка.
— Вече ще е затворен в паник стаята си — каза Остин. — Отдавна е минало осем часът. Имаме си вечерен час. Родителите му няма да го пуснат да разговаряме.
— Тогава ще се наложи да си убедителен. Когато се видите, го попитай къде е прибрал ключа. Може би дори го питай да ти го даде. А след това — обещавам, че ще го премахнем от живота ти веднъж и завинаги.
Бил постави бащински ръка на рамото на Остин, а на вратата се появи самият Кол.
Остин премигна невярващо. Не го очакваше. Ами вечерния час?
Погледът на Кол се спря първо върху Бил, след което се плъзна към Бети, задържа се за миг върху нея и чак тогава се снижи към Остин, при чиято гледка той се намръщи.
Бил стисна Остин за рамото като че ли му вдъхваше увереност.
— Здрасти, Кол — поздрави Остин.
На лицето на Кол се изписа онова бавно премигващо негово изражение.
— Какво искаш? — попита грубо той.
— Ъм, ти нали имаш един ключ — започна Остин. — Май си го взел от една кола по-рано днес.
— Вероятно напълно несъзнателно! — обади се Бети и се засмя. — Определено не те обвиняваме в нищо, Кол. За бога, не бихме и помислили.
Бил също се присъедини с усмивка:
— Опасяваме се само че, че ще ни е нужен.
— Не съм взимал никакъв ключ — заяви Кол.
— Ама разбира се! — каза Бети. — Толкова незначителна подробност е, че дори не си забелязал, че си го взел! Знаех си, че не си го направил нарочно!
— Не знам за какво говорите — отвърна Кол и се пресегна да затвори вратата, но Бил я подпря с крак.
— Родителите ти случайно да са си вкъщи? — попита той. — Знам, че тази вечер имате фестивал и всички го очакват с нетърпение, но бих искал да си кажа една-две думи с баща ти. Сигурен съм, че ще се разберем мирно.
— Той ми е доведен баща — отвърна Кол.
— Дали си е тук? Или може би майка ти тогава?
Кол ги огледа отново, а мисълта му протичаше бавно. Тогава погледът му се спря върху Остин.
— Сега си спомням за един ключ. Не знаех, че е бил на някого. Остин, искаш ли да дойдеш с мен да ти го дам?
— Разбира се, че иска! — отвърна Бил на свой ред и леко побутна Остин вътре в къщата.
— Насам — каза Кол и тръгна нанякъде.