Остин се поколеба, но с Бил и Бети, които го подканяха зад гърба му, предположи, че накъдето и да тръгнеше, щеше да е по-добре, отколкото да остане на място.
Миризмата в дома на Кол не му допадаше. Лъхаше на мускус и варена храна. Кол го заведе в своята стая, където миришеше още по-лошо — на чорапи, пот и мръсно бельо. Кол затвори вратата след Остин. На вътрешната ѝ страна беше закачен плакат на гола жена, окована във вериги.
— Мислех, че си отвлечен — заяви Кол. — Че гниеш умрял в някоя канавка.
Остин не отвърна нищо, а Кол отиде до нощното си шкафче. Когато се извърна обратно, държеше в ръка месингов ключ.
— Това ли търсиш?
Остин нямаше как да знае.
— Да — каза той.
Кол огледа ключа.
— За къде е?
Остин сви незнаещо рамене.
Кол продължи да го гледа известно време.
— Да не би да ме изказа на вашите?
— Не.
— Ама си ги довел в къщата ми.
— Това не са родителите ми.
— Какви са тогава?
— Просто, просто познати.
Кол не отвърна нищо по този въпрос, но му подаде ключа и го подкани.
— Ето ти го тогава, заповядай.
Това беше някакъв капан. Остин беше убеден. Стотици пъти беше ставал свидетел на този жест на Кол Бланкард — било то с нечия чанта или учебници. Понякога и с нечий обяд. Веднъж дори с телефон — и то доста скъп. Детето се беше втурнало към Кол, за да си го вземе и точно тогава той го беше пуснал на земята. Падна на екрана си и се напука целия. И всеки един от тези пъти по лицето на Кол беше изписано истинско презрение, досущ както сега.
Само че точно сега имаше и нещо различно. Кол си беше наумил някаква нова подлост.
Остин прекоси стаята, като внимаваше да не стъпва върху дрехите, пръснати по пода.
— Благодаря ти — изрече той, още преди да се е пресегнал да вземе ключа.
За негово учудване Кол му го подаде. А в следващия миг натика студеното дуло на пистолет под брадичката на Остин и го блъсна в стената.
Остин не можеше да помръдне. Не можеше дори да диша. Единствено клепачите му се подчиняваха. Премигна бързо няколко пъти, като че ли се опитваше да се отърве от зловещата празнота в изражението на Кол.
— Искаш ли да те застрелям? — попита тихо Кол. — Да те убия?
Очите на Остин се напълниха със сълзи, но Кол не отбеляза нищо за тях. Не го беше грижа за нечии сълзи. Смъртта беше в неговите ръце.
— Мога да ти гръмна главата — заяви Кол. — Бум! И да изхвърчи. Черепът ти ще се пръсне на парчета, а мозъкът ти ще ми е новият тапет. Пистолетът си има заглушител. Никой няма да чуе дори.
— М-моля те.
— А дали на някой би му пукало и да чуе? Всички си мислят, че си в неизвестност. Кои бяха онези, с които дойде? Те ли те отвлякоха? Мъжът е някакъв досадник, ама жената изглежда доста добре. Може и да я пробвам, след като те убия.
— Моля те, недей.
— Никой няма да го е грижа. На майка ми ѝ е все тая. Вече се побърква, защото Адската нощ още не е започнала. Дори не забеляза, че не съм си в паник стаята. Мога да те гръмна тук и сега и няма да липсваш на никого.
Кол се намуси и отстъпи крачка назад. След миг повдигна тениската си и пъхна пистолета в колана си.
Остин си пое едва доловимо дъх и облиза устни. Устата му беше пресъхнала. Опита да се отдръпне от стената, но Кол отново извади оръжието и скочи отгоре му, забивайки дулото в бузата му.
— Да съм казал, че можеш да мърдаш?! Да съм ти дал разрешение??
— Моля те, не ме убивай — изхлипа Остин, а коленете му омекнаха.
— Ще правя каквото си поискам, малоумнико. Водиш ми значи онези хора в къщата, така ли? Изказал си ме?
Остин се плъзна надолу по стената.
— Не съм, кълна се!
— Знам, че точно това си направил, задник такъв. Очевидно е. Защо ме лъжеш?
Остин вече коленичеше на земята с притиснато към стената лице и пистолет, все така опрян в бузата. Отвъд вратата на стаята се дочуваше как Бил и Бети разговарят с майката на Кол.
— Моля те, не ме убивай, Кол.
— Ще те убия, ако искам, тъпако. Аз определям правилата. Да не мислиш, че някой друг е шефът? Мога да те убия, а след това да застрелям и онези двамата, с които дойде. Ако майка ми се разбучи, ще ѝ кажа да си гледа работата. А ако доведеният ми баща се появи, ще го гръмна и него в главата. Търси си го вече от години. Никога не съм го харесвал този тип. Никога. А сега мога да се разправя с всички вас, задници такива. Кой ще ме спре? А? Кой?!
— Не знам.
— Никой. Никой, ето кой. Мислиш си, че шериф Новак може да ме спре ли? Никакъв шанс. Ще трябва да изпрати цял екип за борба с тероризма по петите ми.
— Кол, моля те, не ме убивай. Пусни ме да си ходя.