— Кажи името ми още веднъж и ще дръпна спусъка, дребно мекотело такова!
— Съжалявам! — промълви Остин, стиснал здраво затворените си очи. — Съжалявам!
Кол удари Остин в слепоочието с пистолета. Остин проплака от болка, а следващият удар, този път в ухото, дойде от коляното на Кол и заболя още повече и от предния.
На вратата се почука.
— Кол!
Беше гласът на майка му. Тънък и писклив.
— Кол, ела бързо!
Кол издърпа Остин отзад за тениската, изправи го на крака и го избута към вратата, която в този момент се отвори.
— Вече трябва да си вървите — казваше майката на Кол. — Фестивалът ще започне всеки миг. Наистина мисля, че трябва да вървите.
— Ще ви се махнем от главата всеки момент — изрече Бил през смях.
Остин и Кол се появиха в коридора. Всички видяха сълзите в очите на момчето, но никой не го беше грижа.
— Защо не си си в паник стаята? — майката на Кол попита сина си с прекалено ярък блясък в очите, но Кол не ѝ обърна никакво внимание.
— Момчета — изрече Бети с усмивка, — ето ви и вас! Кол, намери ли ключа, за който говорихме?
Пистолетът се опря между лопатките на Остин и той вдигна ключа в ръка.
— Намерихме го — заяви той.
Погледът на Бети се спря върху предмета, като че ли беше очаквала този момент през целия си живот.
— О, прекрасно — изрече мило тя.
Кол задиша тежко и свали пистолета си от гърба на Остин, но преди да предприеме следващия си ход, се отвори друга врата и от нея се подаде някакъв мъж.
Майката на Кол изрече, кършейки пръсти:
— Тези хора тъкмо си тръгваха. Казах им, че фестивалът ще започне всеки момент. Защо още не е започнал? Трябваше вече да е започнал.
Кол измърмори нещо и прибра пистолета в колана на панталона си.
— Всъщност може и да се забави още малко — отвърна доведеният баща на Кол. — Излизам, за да видя какво мога да направя по въпроса. — Погледът му се спря на Остин и той се усмихна. — Я, кой си имаме тук?
— Бил и Бети — представи ги Бил.
— Бил и Бети — повтори майката на Кол с чевръсто кимане. — Точно така, Бил и Бети, това е съпругът ми.
— Оскар — изрече доведеният баща на Кол, като пристъпи по-близо. — Оскар Морено. Приятно ми е да се запознаем.
45
Складът беше стар и студен. Имаше си плевник, но без никакво сено в него, а от дупката в покрива вътре се сипеше сняг.
Кели прокара пръсти по челото си и потрепери при болката от допира. Вече се подуваше. Запита се как ли е рамото на Амбър, след което се запита и за самата Амбър. Хвърли поглед към Уудбъри, който лежеше на земята в безсъзнание, след което вдигна очи към Майло.
— Защо сме тук? — попита тя.
Майло продължи да гледа навън.
— Какво?
— Няма никакъв смисъл в това — продължи тя. — Какво постигаме така?
— Какви ги говориш?
— Искам да кажа, че всичко свърши. Край вече. За какво им е да…
Тя се изправи, изчака за кратко, докато спре да ѝ се вие свят и пристъпи към пролуката, която ловната пушка, вече в ръцете на Майло, беше оставила в дървото.
— Ей — извика тя през назъбения отвор. — Вие там. Защо продължавате? Спасихме момчето и спряхме Адската нощ. Нали тъкмо това не искахте да правим?
Отговор не последва.
— Но ние го направихме. Край вече. Така че защо си губим времето тук? Стоим в студа и задниците ни измръзват, за да се стреляме един друг, и за какво? За нищо. Така че имам идея. Всички спираме и си тръгваме оттук. Какво ще кажете?
Дочу гласове — ченгетата си говореха.
След това се обади гласът на Луси.
— Кели, ти ли си?
— Привет, Луси. Какво става?
— Кели, ще трябва да те помоля да пуснете Уудбъри.
— Няма начин — отвърна Кели. — Той е единствената причина да не вдигнете склада във въздуха.
— Не е вярно — каза Луси. — Права си. Адската нощ не се случи. Каквото и да сте направили, определено успяхте да я спрете. Бихме могли да обмислим възможността да се оттеглим, както и ти предложи, но искаме колегата ни да бъде освободен от плен, преди да можем да вземем това решение.
— Глупости — отвърна приповдигнато Кели. — Можете да вземете решението още сега — качвате се по колите си и си тръгвате, а след това същото правим и ние. И пускаме Уудбъри, когато се съберем с всичките ни приятели. Ще го оставим точно на изхода от града.
— Не можем да преговаряме така, Кели, не така си вършим работата тук.
— О, Луси, а изобщо пробвали ли сте?
Дочуха се стъпки. Луси пристъпи насред светлината от фаровете на патрулните коли и тръгна напред към склада с вдигнати високо ръце. Снежинките танцуваха във вихър на фона на отблясъка.