— Дотук ще е достатъчно — обади се Майло.
Луси кимна, след което направи още няколко крачки, преди да спре. Вече не беше в демонския си облик.
— Просто искам да поговорим — каза тя, — също като вас и аз искам да разрешим въпроса. Не искам никой от вас да бъде ранен, не искам и Уудбъри или Ортман да пострадат. Това са ми и приоритетите. Но ще трябва да разберете и моята позиция. Не мога да правя каквато и да била сделка с вас, колкото и небрежна да е тя, когато сте опрели пистолет в главата на мой приятел.
— Разбираме те — отвърна Кели, — съвсем честно. Но и ти трябва да разбереш, че някак не можем да ви имаме доверие.
— Лично аз никога не съм те лъгала.
— И това ти прави чест, Луси, но да не забравяме, че полицията в Дезълейшън Хил подпомага убийствата на деца, много преди ти да се появиш на този свят. А след това и ти си си затваряла очите до ден днешен. Както всички останали в униформите ви. Както всички други в този град.
— Правим всичко по силите си.
— А това е ужасно извинение.
— Знам — каза Луси. — Знам, че е ужасно. Но сега вие променихте всичко. Набериус не получи жертвоприношението си. Не сме сигурни какво би означавало това. Вие имате ли представа?
— Никаква.
— Възможно е да означава, че това е краят за Адската нощ — каза Луси. — А ако наистина е така, сте помогнали на града ни да се освободи. Не че някой ще ви бъде благодарен, вероятно никой друг, освен децата. А аз, Кели, аз ти обещавам, че никой от вас няма да пострада, ако пуснете Уудбъри. Не ти давам думата си на полицай — знам, че това не би означавало нищо за теб. Давам ти думата си на човешко същество.
— Ама ти си демон, Луси.
— Само понякога.
— Много бих искала да ти повярвам. Честна дума, наистина. Но се опасявам, че ще трябва да те помоля да отстъпиш назад. Ще пуснем Уудбъри чак когато видим задните ви фарове да се отдалечават оттук.
Луси поклати глава и продължи да пристъпва напред.
— Няма как да стане, Кели.
— Спри на място.
— Моля те, разбери и моята позиция.
— Казахме ти да спреш на място! — извика Майло.
Луси спря.
— Нямаме много време — каза тя. — Ако дойде шерифът, последната дума ще е неговата. И няма да ви се понрави да бъдете потърпевшите. Колкото до мен и Ортман, двамата сме склонни да ви пуснем да си вървите. Моля ви, хора, това е шансът за всички ни да се измъкнем оттук в този си вид.
Кели хвърли поглед на Майло.
— Ново предложение — каза той. — Вие се отдръпвате. Ние отиваме до колата ми. А когато обърна и съм готов да потегля оттук, пускаме приятеля ви.
— Колата ти се разби в стената на склад — обади се Ортман.
— Тя е издръжлива — отвърна Майло. — Всичко ѝ е наред.
За миг се размениха няколко тихи реплики отвън, след което Луси изрече на висок глас:
— Съгласни сме с предложението — каза тя. — Сваляме оръжията.
Едни от фаровете угаснаха. Миг по-късно угаснаха и другите и очите на Кели започнаха да свикват с тъмното.
Майло ѝ подаде ловната пушка и повдигна Уудбъри, пъшкайки под тежестта му.
— Готова? — прошепна той.
Кели кимна.
Двамата излязоха от склада. Луси и Ортман стояха заедно с ръце, прибрани до тялото.
Кели им се усмихна.
— Какво време само, а?
— Винаги вали сняг в Адската нощ — заяви Ортман.
— Така ли било? — попита Кели.
— Е, добре де, не винаги. Но много често.
Кели се засмя.
— Гледай ни само как си говорим за времето. Колко цивилизовано от наша страна.
Луси сви рамене, но остана нащрек.
— Това само доказва колко много може да постигне и малко здрав разум. Как е нашият човек?
— Ударих му главичка.
— Явно имаш доста здрава глава.
— Така казваха и учителите ми — подметна тя и като нищо щеше да продължи разговора с непринуденото подпитване дали им се намира парацетамол, но в този миг отекна шумът на мотоциклет и сърцето ѝ потъна стремглаво в петите.
През счупената ограда връхлетя една Хрътка. Майло пусна Уудбъри на земята и започна да стреля с ловната пушка. Ченгетата се извъртяха, приеха демонската си ухилена форма и извадиха оръжия, за да се присъединят към изстрелите на Майло.
— Оставете мотора, целете се в моториста! — нареди Майло.
Куршумите заваляха по Хрътката, разтърсвайки тялото му, но в същото време не го спираха или караха да падне от возилото му.
— Назад! — извика Луси. — Към склада!
Кели тръгна първа, а когато и последният от тях влезе в сградата, тя издърпа вратите и ги затвори след него. Ръмженето на мотора се чу толкова силно, че Кели помисли, че Хрътката ще влети право при тях, но се отклони в последния момент, принуден от изстрелите на ловната пушка.