— Е? — обади се Кели.
— Оказва се, че Хрътките действително не могат да живеят без глава — съобщи Майло.
Луси погледна и двама им.
— И сега какво?
— Сега ние си вървим по нашия път, а вие — по вашия — отвърна Майло, — а ако се срещнем в града, се правим, че не се виждаме. Това устройва ли ви?
Луси и Ортман се спогледаха, но накрая Луси кимна.
— Да — каза тя — устройва ни.
46
Остин никога не беше срещал доведения баща на Кол Бланкард и сега се почувства благодарен за това. Оскар Морено го гледаше така, сякаш двамата споделят някаква обща тайна и напълно игнорираше Бил, Бети и собствената си съпруга.
— Какво е това в ръцете ти? — попита Оскар Морено. — Ключ е, нали? Какъв хубав ключ си имаш.
— Ключът всъщност е наш — намеси се Бети. — Тъкмо дойдохме да си го вземем от сина ви.
— Доведения му син — обади се Кол.
Погледът на Оскар се отмести от Остин към Кол.
— Бил е в теб? Наистина? Какво съвпадение!
Обстановката в къщата се нажежи. Инсценираната учтивост изведнъж премина в открита враждебност.
— Знаеш какъв е този ключ, нали? — попита Бил.
— Разбира се — отвърна с усмивка Оскар. — Притежавам близнака му. Не съм си и помислял, че някога ще го видя отново, не и след като беше даден на онзи отвратителен човек, чиято уста не спираше да мели. Но ето че е тук, в собствената ми къща. Дошъл си е у дома.
Опита се да пристъпи покрай Бил, но въпреки усилието си беше избутан назад. Усмивката обаче не напусна лицето му.
— В такъв случай — изрече Бети — ще вземем и твоя. По-добре да си имаме пълния комплект, нали така?
Оскар поклати глава.
— О, не, съжалявам. Не мога да ви го дам. Използвам го в работата си.
Бил и Бети се преобразиха в демони толкова бързо, че Остин дори не осъзна кога го направиха. Но ето че в следващия миг стояха пред тях с рога и червена кожа, а Кол изпищя и майка му залитна назад. На лицето ѝ обаче беше изписано странно изражение. Не беше учудване, а просто изненада, като че ли не проумяваше как са успели да го направят.
Тогава и Оскар Морено се преобрази. Промяната у него не настъпи така гладко както при демоните, но не беше и по-малко ефективна. Стана по-висок, а ръцете и краката му се издължиха — цялото му тяло ставаше все по-тънко, докато се разтягаше. Лицето му също се измени: от косата му остана само една неразбория от иглички; очите му хлътнаха, а разстоянието между тях се увеличи. Носът му се смали. Устата му се разшири.
Това беше Дългия.
Последва изблик на насилие и Остин полетя назад, но се извъртя и затича към кухнята. Задният вход беше заключен. Майката на Кол крещеше, пригласяха ѝ и ръмжене и блъскане, а Кол се зададе, втурнал се след него с обезумял ококорен поглед. Опита се да издърпа пистолета си, но беше заседнал в колана му.
Ключът. Остин беше дочул Линда и Кели да си говорят за какво служи. Тогава му прозвуча нелепо, като някаква магия, но случващото се в момента в коридора на тази къща също беше фантасмагорично, така че без да му мисли, Остин го натика в ключалката на заключената врата и го завъртя. Образът на друга врата — обикновена и метална, изпълни съзнанието му и той завъртя отново, след което натисна бравата и издърпа обратно ключа, но в този миг Кол скочи върху него и двамата нахлуха едновременно.
Вратата се затръшна зад тях, а те останаха насред мрак.
Мракът обаче не беше като в тъмна нощ. Над главите им нямаше звезди. Не се виждаха улични лампи. Беше като насред затворено пространство. Първоначално Остин си помисли, че мракът е непрогледен, но и това не беше така. Изглежда се проясняваше някъде в далечината напред. Докато очите му свикнат с тъмното, той се вслуша в шумоленето, което единствено се извисяваше над звука от туптящото му сърце и плиткото му дишане. Звучеше като смучене.
— Кол? — прошепна той, но отговор от Кол не последва.
Изпълни го внезапното ужасно усещане, че Кол някак го е заобиколил и стои там отзад с пистолет, насочен право към него, откъдето наблюдава съвършено откриващата се в мрака гледка на жертвата си и как тя започва да се паникьосва.
Тогава обаче тъмнината се проясни още повече и Остин различи клечащ в далечината силует.
Започна да пълзи на четири крака по пода. Пръстите му се докоснаха в нещо метално. Пистолетът. Грабна го и почувства тежестта му в ръката си, с която го изпълни и усещане за сигурност и въодушевление, което обаче го напусна също така бързо, както и беше дошло. Тупна назад по задник и вдигна пистолета. Не му трябваше светлина, за да установи, че оръжието се тресе неистово в ръката му.