Силуетът се виждаше по-добре. Не беше Кол. Мъждивата светлина (да, мъждива, но все повече усилваща се) като че ли се излъчваше от него. Беше силует на мъж, нямаше съмнение, който стоеше на колене и държеше Кол Бланкард в ръце.
Остин се изправи, извърна се и се затича право към вратата, където натика ключа в ключалката. В последния миг си спомни за правилото при отключване и докато го въртеше веднъж, два пъти си представи една от последните врати, през които беше преминал — онази към стаята на Кол с голата жена във вериги на нея, отвори вратата на килията и се озова, препъвайки се, насред коридора в къщата на Кол.
Остин се извърна и хвърли поглед към искрящата фигура, която изсмукваше живота от горкия Кол Бланкард, психопата и побойник, който бе тормозил Остин от осемгодишен, а тъкмо преди вратата да се затръшне зад него, тя изригна в ослепителна оранжева светлина. Когато вратата се затвори, къщата отново си беше както преди.
Остин напъха ключа в джоба си. Пистолетът все още беше в него и макар да нямаше намерението да го използва, го стисна по-силно и се насочи с бърза крачка към входната врата.
Бил и Бети се биеха с Дългия навън в снега. Ноктите им разкъсваха дрехите и плътта му, но докато платът си оставаше разпран, кожата се затваряше като маджун над раните. Демоните обаче не се изцеляваха така скоростно. Кожата им се покриваше с черни люспи, които като броня успяваха да ги предпазят от повечето атаки, но когато Дългия ги намушкваше директно, дългите му тънки пръсти се плъзваха между тях и действително им пускаха кръв. По израженията на лицата им Остин предположи, че Бил и Бети не го бяха очаквали. Те започнаха да кръжат предпазливо около него и да ръмжат в израз на ненавистта си. Дългия оставаше готов за нападение между двамата.
Майката на Кол стоеше насред моравата пред къщата им, но вече не крещеше. Просто стоеше неподвижно, без дори да обръща внимание на битката. Беше надигнала и килнала леко настрани глава като куче, заслушало се в някакъв шум в далечината. В следващия миг тя се извърна и Остин забеляза усмивката на лицето ѝ. Очите ѝ бяха затворени. Беше разперила ръце, като че ли очакваше Бог да се пресегне от небесата и да я прибере при себе си. Остин усети как космите по врата му настръхват. Нещо се надигаше във въздуха, някакъв особен заряд. И се усилваше.
Тогава нещо се разтърси.
Остин не можеше да определи какво точно беше. Не беше някак самата земя, не бяха и сградите, а самото пространство около него, около всички. Пространството се разтърси само за миг, за части от секундата и целият град се разтърси заедно с него и Остин вече разпозна усещането. Беше се сблъсквал с него всяка година, докато си стоеше заключен в паник стаята. Това беше усещането, което предвестяваше началото на всяка Адска нощ.
Започваше се.
Майката на Кол се изсмя. Писък на болка накара краткия ѝ пронизителен смях да секне. Гръбнакът ѝ се изви, ръцете ѝ се уголемиха, а краката ѝ се опънаха до краен предел. Цветът на кожата ѝ се насити до тъмножълт на светлината на уличните лампи, ръстът ѝ стана по-висок, а косите ѝ — по-дълги и заплетени на възли. Тениската ѝ се разкъса под натиска на щръкналия като зъбец от раменете ѝ надолу по ръцете ѝ бял кокал. Очертанията на лицето ѝ станаха по-ръбести, челото ѝ — по-изпъкнало, а челюстта ѝ — по-широка. Тя отново се разсмя — този път беше смях на пълно щастие, и Остин видя зъбите ѝ — щръкнали от венците ѝ, остри като на акула.
Загледан в преобразяването ѝ, Остин забеляза със закъснение какво се случваше на улицата около него. Пътят се пропука, тревата избуя по-груба и дива, а трънаците се разраснаха като плевели. Къщите скърцаха и стенеха, а когато къщата на Кол започна да се напуква, шумът отзвуча като писъци в ушите на Остин. Пукнатините ѝ се издължаваха, стесняваха и извиваха. Уличните лампи и лампите по верандите на къщите заискряваха в оранжево и червено и проблясваха като пламъци.
Скоро отекваха вече истински писъци, придружени от викове и смях, а от къщите надолу и нагоре по улицата наизскачаха демони.
47
Амбър умираше.
Болката някак едновременно беше утихнала на заден фон и се беше възобновила, натрупвайки се малко по малко, за да напомня за себе си с всеки удар на сърцето ѝ. Доста кръв, която ѝ беше нужна вътре в тялото ѝ, беше изтекла вън от него. Дрехите ѝ бяха подгизнали в нея и сега тя се стичаше по покритата със сняг земя. Размазваше се по клоните на дърветата и се разплискваше по листата им.
Амбър усещаше осезаемо студа. Беше ѝ толкова студено, че никога повече нямаше намерение да се оплаче от горещините. Пръстите ѝ бяха изтръпнали. Усещаше вяло главата си. Виеше ѝ се свят. И въпреки че умираше, съзнаваше ясно едно нещо: Адската нощ беше започнала.