— Ще те изям — изрече Бенджамин. — Сигурно ще си присвоя и силата ти. Какво ще кажеш? Сигурно после ще мога да остана в този си вид през цялата година. Струва си да се пробва, нали? Какво сега? За брадвата ли си се пресегнала? Давай. Пробвай се. Да видим кой ще е по-бърз.
Тя се поколеба. Бенджамин се ухили. Тя помръдна.
Бенджамин се хвърли към брадвата, но Амбър замахна с дървото, което беше хванала в ръка, и усети как попада право в лицето на Бенджамин и го запраща назад. Докато той залиташе, тя успя да хване брадвата и да я освободи и замахна с нея с гневен рев. Бенджамин се извърна и ударът попадна в гърба му. Той изпъна гръбнак като струна и се свлече по лице в снега.
Амбър падна на коляно и се килна настрана, проплаквайки от болка и стискайки счупената си ръка. Остана да лежи неподвижна известно време, заслушана в тишината на нощта — тишина, нарушена от изстрелите и писъците, носещи се откъм Дезълейшън Хил.
— А-амбър?
Тя остана със затворени очи.
— Какво?
Гласът на Бенджамин звучеше заглушено. Измъчено.
— Мисля, мисля, че съм ранен. Мисля… о, божичко, мисля, че си ми направила нещо на гърба!
Тя не му отговори. Беше прекалено заета да умира.
— Там ли си още? Амбър? Дали ще се оправя? Градът ни изцелява след всяка Адска нощ, в часовете след изгрев-слънце. Всички, които не са мъртви, разбира се. И после сме като нови. Само че, не знам. Май си ме ранила прекалено лошо. Не си усещам нищичко.
Тя отвори леко едното си око.
— И? — изрече тя. — Ти ме застреля. Опита се да ме убиеш.
— Много съжалявам за което — отвърна Бенджамин. — Само че през деня съм друг човек. Знаеш, нали? Добър човек съм. И вече съм достатъчно стар, да му се не види. Не мога сега да съм и стар, и инвалид. Не можеш да ми го причиниш.
Тя не можеше да си позволи да лежи тук. Майло беше някъде там. И Кели. Амбър започна да пълзи.
— Там ли си още? Амбър…?
— Тук съм — обади се тя.
— Ще ти помогна — продължи Бенджамин. — Ще се бия заедно с теб срещу онези, които те преследват да те наранят. Целият град ще застане на твоя страна.
— Тихо сега — изрече Амбър, когато стигна до него и го побутна по крака. — Усети ли нещо?
— Аз… не съм сигурен. Докосна ли ме? Не усещам нищо. Изтръпнал съм целият. Не мога да помръдна и пръстите на ръцете и краката си.
— Това вероятно е за добро — отвърна Амбър и повдигна крачола му, под който се откри червен, учудващо гладък от косми прасец.
Тя отвори широко уста и откъсна парче месо от него с острите си зъби.
— Какво правиш? — попита Бенджамин. — Какви са тези звуци?
Амбър дъвчеше, а по брадичката ѝ се стичаше кръв. Преглътна. Усещането беше толкова приятно. Адски приятно. Тя откъсна още едно парче месо.
— Да не би да… какво правиш?! Амбър? Да не би да ядеш? Какво ядеш? Какво пък има за ядене?
Гласът му замря в гърлото и той млъкна, а когато тя откъсна третата си хапка от него, той започна да пищи.
Амбър се изправи. Смъкна якето си и го остави да се свлече на земята. Повдигна напоената си с кръв тениска и прокара пръст по дупката от куршума в корема си. Зарастваше доста добре. Същото важеше и за раните на гърдите и крака ѝ. Както и за ръката ѝ — заздравяваше. Вече нямаше болка — само приятното усещане за топлина. Кръвта обаче оставаше лепкава, а лицето и ръцете ѝ бяха целите покрити с нея. Дрехите ѝ също бяха подгизнали.
Тя влезе в къщата на Бенджамин, отиде до мивката и се наплиска с вода. Студът не я смущаваше. Изми добре ръцете и лицето си и щастливата ѝ усмивка се върна. След това вдигна поглед, който се спря върху ключовете за пикапа на Бенджамин върху перваза.
Е, добре тогава.
48
Първото нещо, което наведе Вергил на мисълта, че нещо лошо се е случило при бункера, бяха двата трупа на средата на пътя.
Той направи обратен завой със Сиената и я спря на надолнището по хълма. В случай че им се наложеше да се махнат бързо оттук.
Двамата с Хавиер се спогледаха, след което слязоха от колата и се приближиха към труповете. Бавно. Първият беше на възрастен мъж. Кметът. Вергил никога не го беше виждал на живо, но знаеше добре как изглежда. Йеспер. Причината за всички тези трудности, за болката — сега лежеше тук с дупка в главата, покрит от тънка снежна пелена.
Вторият труп беше на демон — червен като Амбър. Гърлото му беше разпорено. На Хавиер му се повдигна звучно, но някак успя да сдържи обяда в корема си и двамата се насочиха към бункера. Вратата на входа беше отворена, а светлините вътре — запалени.