Вергил пристъпи първи. Накрая на стълбите имаше друга врата, по-голяма и по-масивна от първата. Отвъд нея се откриваше слабо осветено мрачно помещение с бетонни стени и десетки двуетажни легла, наредени по тяхното продължение. Имаше и кухненски бокс, мишена за дартс, маса за игра на карти и други стаички в дъното, вероятно пълни с консервирани храни.
— Ехо? — подвикна Хавиер, макар че беше повече от очевидно, че няма никого там. — И какво ще правим сега?
Вергил се огледа и отвърна:
— Не знам.
— Бихме могли да останем — предложи Хавиер. — Да залостим вратата и да изчакаме да премине нощта. На сутринта се качваме в колата ти и се омитаме.
— И накъде се омитаме?
Хавиер сви рамене.
— Към къщата на дъщеря ти?
— Тя не иска да ме вижда.
— Не ме интересува — отвърна Хавиер. — Имаме да ѝ разказваме страшни работи, а и дори да не ни повярва, както и вероятно ще стане, поне ще е имало нещо, за което да си говорите.
— Не знам — изрече Вергил. — Ще е неловко.
— Едва не умрях заради теб — заяви Хавиер. — Длъжник си ми, така че ще направим както аз кажа, а аз казвам да отидем право при дъщеря ти още утре сутринта.
Вергил се поколеба, но кимна.
— Признавам, че съм ти длъжен.
— И още как.
Замълчаха за няколко секунди.
— Дали останалите са добре?
— Силно се надявам.
— А онзи отвън — демон е като Амбър. Мислиш ли, че е баща ѝ?
— Не знам — отвърна Вергил. — Може би. Другият тип е кметът.
— Така и предположих.
Вергил извади телефона си и прегледа номерата, които Линда му беше въвела. Намери в крайна сметка тези, които търсеше, и набра Кели, след това Амбър, но нито една от двете не отговори. След това се обади на самата Линда.
— Вергил! — възкликна Линда в отговор, но шептейки, като че ли се укриваше. — Ти си добре!
— Добре съм, да — отвърна той. — С Хавиер сме в бункера. Какво е станало?
— Появиха се родителите на Амбър и отведоха Остин.
Вергил изтръпна целият.
— Не, не, не, не.
— Какво? — обади се Хавиер. — Какво става?
Вергил му вдигна ръка в знак да замълчи, а Линда продължи:
— След това се появиха и ченгетата. С мен са Уорик и Рони. Връщаме се в къщата ти.
— Ще се срещнем там тогава.
— Вергил, почакай! Не е безопасно там. Адската нощ започна и ние… боже, тези демони са навсякъде!
— В опасност ли сте?
— Да — прошепна тя. Последва шумолене и бързи тичащи стъпки, след което тя заговори отново, задъхано. — Опитваме се всячески да останем встрани от цялото това нещо. Трябва да затварям. Вергил, ако можете, се махайте оттук. Просто излезте от града. Качвате се на колата и не се връщате. Успех!
Тя затвори, без да изчака отговора му.
— Остин е бил отвлечен — каза Вергил на Хавиер. — Адската нощ е започнала. Опитват се да стигнат до вкъщи, за да се покрият там.
— Каза ли какво да правим ние?
— Каза да бягаме.
Хавиер кимна.
— А какво ще направим действително?
— Ще се върнем и ние вкъщи. Ще видим с какво можем да помогнем.
— Добре тогава, да вървим.
Изкачиха се по стълбите, за да излязат от бункера тъкмо когато откъм гората се появи друг демон. Косите ѝ бяха червени като кожата ѝ и беше доста пленително красива въпреки сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
Погледът ѝ се спря върху тях и те замръзнаха на място.
— Вие! — извика тя. — Кои сте вие?
— Ъм… — изрече Вергил.
— Познавате ли Амбър? На нейна страна ли сте? Близки ли сте ѝ?
Вергил не продума нищо повече, Хавиер държеше езика си зад зъбите.
— Все тая — изрева демонът и пристъпи напред. — Така или иначе ще ви убия.
— Назад, назад, назад — прошепна Вергил и двамата се запрепъваха обратно към бункера, затръшнаха вратата след себе си и завъртяха бравата, като така заключиха.
Демонът започна да блъска от другата ѝ страна.
— Ще ви убия! — крещеше тя. — Ще ви убия!
Те заслизаха припряно по стълбите и застанаха при втората врата — по-масивната от двете, готови да залостят и нея, ако първата се окажеше в опасност да поддаде.
Жената демон блъскаше и крещеше, крещеше и блъскаше и сипеше заплахи, а след една-две минути изведнъж дочуха хлипане, след което гюрултията утихна, а и хлипането с нея.
Хавиер хвърли поглед на Вергил.
— Мислиш ли, че е капан?
Вергил не му отговори. Качи се по стълбите и долепи ухо до вратата, но не чу нищо.
Хавиер изчезна, за да търси тоалетна, а когато се върна, Вергил вече беше решил.