На улицата пред тях се стовари някакъв демон и изрева, а колата премина право през него.
Адската нощ беше започнала, което означаваше, че Набериус е получил жертвоприношението си. Което пък означаваше, че поредното дете беше умряло.
— Техните на Амбър са страшна работа, а? — подметна Кели.
Майло не отговори.
Последният път, когато Кели се разхождаше по тази улица, пътят си беше равен — сега обаче той беше назъбен и напукан, с парчета асфалт, издигащи се над тротоара, досущ като река, преливаща от коритото си. Телефонът ѝ иззвъня. Тя плъзна пръст по екрана.
— Линда! — възкликна тя. — Къде сте? Добре ли сте? Опитвахме се да се свържем с вас!
— Добре сме — отвърна Линда. — Засега. Слушай — успяхме да се доберем до града, но…
— Ние също сме в града! — прекъсна я Кели. — Аз и Майло. Вие къде сте?
От другата страна се дочу шепот за кратко, след което Линда отговори:
— Тъкмо излизаме на ъгъла, където алеята „Брайър“ се влива в улица „Брайър“.
— Улица „Брайър“ — повтори Кели на Майло. — Знаеш ли къде е?
Той кимна и посочи надясно.
— На две пресечки в онази посока.
— Можем да сме там до трийсет секунди — заяви Кели обратно в слушалката.
— Не, Кели — отвърна Линда, — опасяваме се, че ни следят. Ще се опитаме да ги отклоним нанякъде. Ако вие с Майло можете… чакай… мамка му.
— Линда? Линда? Какво става? Линда?!
Разговорът прекъсна.
— Нещо се е случило с тях — изрече Кели.
Майло кимна и понечи да завърти волана, но в следващия миг удари спирачки, забил поглед в пътя пред тях, където Остин Кук претичваше през глава в една уличка, преследван от двама ревящи демони.
— Върви при приятелите си — каза Майло и вратата от нейната страна се отвори сама. — Придържай се към сенките. Аз ще взема Остин. Срещаме се в къщата на Вергил.
На Кели дори не ѝ остана време да отговори. Тя тъкмо стъпи навън и Чарджърът се изстреля напред, затръшвайки вратата в движение, като за части от секундата я освети със задните си светлини. А в следващия миг от него нямаше и следа.
— Да, добре — измърмори си Кели, докато напъхваше пистолета си в колана на дънките.
Закривайки с ръка очи от снежната виелица, тя изтича до тротоара и се насочи към улица „Брайър“. В рамките на близо трийсет секунди осъзна, че да се придържа към сенките щеше да е трудно с така ярко осветените улици. Да, беше адска нощ, която тегнеше осезаемо във въздуха и караше корема ѝ да се преобръща, но беше все така светло и сенките се разпръскваха една от друга. Когато ѝ се удадеше възможността обаче, тя се стараеше да се придържа към тях, защото на светло танцуваха всички чудовища.
Минаваше покрай сцени на сеч и жестокости, на извратености. На равни интервали от време целият град се озвучаваше от писъци. Нямаше представа как изобщо Вергил е можел да си стои вкъщи и да се самозаблуждава, че това нещо е празнична шумотевица.
А може би просто бе въпрос на отрицание да приеме нещата каквито са. Колко много неща биха могли да се припишат именно на своеволното отрицание.
Мина покрай момиче с шипове по цялото тяло, което пируваше с малка купчина нездравословна храна. То ѝ изръмжа и Кели побърза да я подмине.
Когато приближи завоя към улица „Брайър“, тя забави крачка и хвърли поглед отвъд ъгъла. Теренът беше чист. Тя се затича по лекия склон, като едва не падна по лице, препъвайки се в парчетата асфалт, разхвърляни по пътя от Адската нощ.
— Я гледай ти — обади се нечий глас зад нея, — и това ако не е нашата любима червенокоска?
Сърцето на Кели замръзна в гърдите и тя се извърна бавно. Рики и Дейв от „При Сали“ ѝ се хилеха насреща с гротесково безформени физиономии. Бяха различни видове демони, но споделяха един и същ поглед в очите.
Кели побягна.
Рики и Дейв се ухилиха и я подгониха. Кели тичаше, докато пътят не започна да се изравнява. Двамата бяха точно зад нея. Когато ѝ стана ясно, че няма да може да им се изплъзне, тя се пресегна за пистолета си, готова да го насочи към тях веднага щом се извърне. В този миг обаче нещо се блъсна мощно в нея и тя се стовари на земята и остана да лежи на нея.
— О-о! — изрече Парти животното, в облика на истинско животно този път. — Я виж какво си хванах?
Кели се изправи и заотстъпва назад, докато тримата демони се приближаваха към нея с очевидно наслаждение от случващото се.
— Бягаш доста бързо — отбеляза Рики — за момиче.