— Спрете — каза Остин. — Спрете или аз ще… просто спрете.
— Обзалагам се, че дори не знаеш как се стреля с това нещо — подметна Хилок. — Че дори не можеш да дръпнеш спусъка.
— Но ще — отвърна Остин през зъби. — Ще ви застрелям.
— Давай тогава — предизвика го Хилок. — Застреляй ни. Предизвиквам те.
Пистолетът беше тежък и трепереше в ръцете на Остин. Той обаче го стискаше здраво.
Маб и Хилок отново се разсмяха и пристъпиха към него, а Остин натисна силно спусъка. Очакваше приглушено „пффт!“ както във видеоигрите, но уж заглушеният пистолет изтрещя гръмко и със силен откат в ръцете му.
— Човече! — изрева Маб, ококорил очи и притиснал с ръце корема си. — Тоя ме застреля!
Маб залитна назад, а Хилок тръгна по него, като издърпа ръцете му, за да види със собствените си очи раната. Остин остана безмълвен, борейки се неистово с вътрешния си порив да започне да се извинява.
— Мда, доста шибано — отбеляза Хилок. — Направи го, наистина го направи!
— Ще те убия! — изрева Маб, но беше прекалено зает да се превива от болка, за да изпълни заканата си.
— Не мислех, че ще го направиш — продължи Хилок. — Не вярвах, че ти стиска. Кол все разправяше какъв си пъзльо, какво си мрънкало… почакай да видим само какво ще каже за това.
— Нищо няма да каже — заяви Остин. — Мъртъв е.
Маб спря да реве, а Хилок повдигна вежди.
— Какво каза?
— Кол е мъртъв — повтори Остин, този път с по-силен глас. — А, ако не внимавате, и вие ще свършите като него. Така че по-добре да ме оставите на мира.
— Ти си убил Кол? — попита плахо Маб.
Остин преглътна шумно, но кимна.
— Ти?! — изрече Хилок и пристъпи крачка напред. — Убил си Кол Бланкард?!
— Спри на място — нареди Остин. — Спри или ще те застрелям.
Хилок като че ли не беше помръднал и със сантиметър, само че изведнъж се озова достатъчно близо до Остин, за да избие оръжието от ръцете му.
— Убил си Кол Бланкард?! — повтори Хилок и вдигна Остин във въздуха за тениската му. — Убил си приятеля ни?!
— Джейми — изскимтя Маб. — Мисля, че умирам.
— Млъквай! — сопна му се Хилок.
— Тоя ме застреля в корема, човече…
— Млъквай бе, шибаняко! Този дребният тук току-що си призна, че е убил приятеля ни, не чу ли?
— Май че уби и мен, Джейми.
Хилок захвърли Остин обратно на земята и се приближи към Маб, който стенеше, превит на две.
— Какво?! — попита той. — Какво пък ти стана сега на теб, Марко?!
Маб посочи към Остин.
— Застреля ме, нали го видя?
— Е, и?
— Мисля, че ще умра, човече.
— И какво да направя аз по въпроса?
Маб се свлече на колене.
— Не знам, Джейми, страх ме е.
— Я се стегни!
— Не е въпрос на това да се стегнеш, като те е страх от смъртта.
— Разбира се, че е, а ти сега ми хленчиш. Я бъди малко повече мъж, да му се не види!
— Студено ми е.
— Разбира се, че ти е студено — заяви Хилок. — В Аляска сме. Стига си преувеличавал.
— Ама аз наистина умирам.
— Тогава умирай! Боже, Марко, умирай вече и да се приключва!
Остин прочете в демонското изражение на Маб повече, отколкото и думите им казваха — безразличието на Хилок го раняваше в пъти повече, отколкото който и да е куршум би могъл.
— Задник такъв — изрече Маб, извърна се назад, издърпа Хилок и го фрасна право в челюстта.
Хилок се олюля, но не падна на земята, а на свой ред заби юмрук в раната на Маб. Маб изкрещя от болка, препъна се и падна на колене. Сянката на Хилок затанцува на фона на огрелите го изведнъж червени светлини.
Черната кола на Майло удари Джейми Хилок с такава скорост, че го запрати на три метра във въздуха. Стовари се на земята като торба от демонска кожа, пълна със счупени кокали, и зави от болка.
Колата направи обратен завой насред улицата и се приближи отново, за да спре точно до Остин.
— Скачай вътре — каза Майло. — Да те заведем някъде, където е най-близо до безопасно.
Марко Маб вдигна поглед.
— Прощавайте — обади се той. — Можете ли да ни откарате в болница? Бях прострелян. А вие прегазихте приятеля ми.
Майло не му обърна внимание, не му обръщаше внимание и Остин, докато се качваше в колата.
51
Градът беше покварен.
Като че излезли от кошмарна версия на същия на светло, улиците му се стесняваха и кривяха, а сградите се издължаваха и надвисваха заплашително. Нищо не изглеждаше да пасва. Като че ли всяка една себична частица от Дезълейшън Хил се опитваше да избута останалите от пътя си — или поне така се струваше на Амбър. Сградата на Общината надвисваше завистливо над площада, магазините на главната се сбутваха и задушаваха взаимно със съседите си, а църквата оставаше настрана от всички със своите изострени форми и заплашителен вид.