Той заби юмрук в корема ѝ. Подновена болка разсече цялото ѝ тяло. Тя падна на едно коляно, а Хрътката посегна със своето собствено, което попадна в слепоочието ѝ и разтърси целия ѝ свят. Тя усети как ръцете му отново я теглят за рогата, а тротоарът се плъзга под нея. Завличаше я наобратно, докато крачеше към мотора си. Съпротивлението на Амбър беше нищожно. Жалко. Ако имаше лукса да си го позволи, щеше да почувства срам от това.
Той я хвърли до мотора си и започна да претърсва багажниците си. Тя дочу дрънченето на вериги и се опита да изпълзи надалеч оттам, но той стъпи върху глезена ѝ. Тя се извъртя, притиснала ребрата си с ръка, и изпъшка. Хрътката я гледаше отвисоко с тежката верига в ръце, но погледът на Амбър премина покрай рамото му и се спря върху няколко демони, които се бяха покатерили върху развалините от пикапа.
Бяха седем. Може би осем. В различни цветове и с различен външен вид. Някои бяха стройни и слаби, други — набити. Някои имаха рога, други — не. Един имаше криле. Друг — остри издатини по всяка от по-големите си стави. Бяха накацали върху колата като гаргойли, притихнали. Хрътката усети присъствието им и се извърна бавно. Всички го изгледаха с присвити очи.
Един от демоните — най-дребният от събралите се, изквича и всички се нахвърлиха върху Хрътката. Той стисна за гърлото първия приближил се и ръката му лумна в пламъци, а демонът зави от болка. Втори демон обаче му нанесе удар и той залитна. Идваха му прекалено много и дори му пуснаха кръв.
Да, Хрътката кървеше като всеки друг. Както кървеше и Амбър.
Тя се изправи на крака, притиснала ръце към ребрата си в старанието си да не изреве от болка. Не че щеше да отвлече вниманието на демоните от битката, дори и да целеше тъкмо това. Онези крещяха с неудържимо оживление — самата противоположност на мрачното хладнокръвие на Хрътката.
Тя побърза да се махне оттам преди който и да е от тях да се сети за нея. Зави на първия ъгъл, на който попадна, и тръгна по улицата надолу. Двама демони се блъскаха в кола, паркирана на другата страна на пътя. Първоначално Амбър си помисли, че правят секс, но в следващия момент вече реши, че се опитват да се убият взаимно.
Тя продължи напред и излезе на главната. Къщата на Вергил. Всички планове бяха пропаднали. А навън сега беше прекалено опасно. Трябваше да стигне до къщата на Вергил, да се скрие там с останалите. Ако все още имаше други останали. Ако не бяха мъртви. Ако Майло не беше мъртъв.
Или Кели.
От една от счупените витрини изскочи гол демон на тротоара. На Амбър ѝ трябваха няколко секунди, за да разпознае в него Бренда — сервитьорката от „Бърза закуска при Дани“.
— А ти коя ли си, красавице? — изрече Бренда, като се приближи до нея. — Не те разпознавам по физиономия.
— Аз само минавах оттук — отвърна Амбър.
— О-о! — възкликна Бренда и я посочи с пръст. — Ти си онова пълничкото момиче, нали? Дочух, че си по-проблемна, отколкото полезна. Определено обаче си станала по-хубавка.
Амбър вдигна ръка.
— Ако бях на твое място, щях да отстъпя назад, Бренда.
— Ти ли си причината за забавянето? — попита Бренда, пристъпвайки още по-близо до нея. — Обикновено Адската нощ започва веднага щом слънцето залезе. И аз си седях в задния двор и очаквах промяната. Когато се стъмни и нищо не се случи, започнах да плача. Няма какво да те лъжа, очаквам я. Адската нощ е причината никога да не излизам в отпуск. Не ми е притрябвал.
— Ако се приближиш с още една крачка, ще те убия, Бренда.
Бренда спря да се приближава, но запази усмивката на лицето си.
— Няма да ти позволим да си тръгнеш. Да, полудяваме доста, като приемем този вид, но не толкова, че да се самозабравим. Имаме си правила. Да се стараем да не се избиваме един друг или да запалваме нечия собственост. Тези са по-отвлечените. Никой не би те обвинил, ако случайно ги нарушиш. Едно от по-стриктните правила обаче е да не закачаш децата. То е много важно. Разбира се, и по отношение на него се случва на някой да му прищрака. Миналата година например беше Джой Синклер, гимназиалната учителка. Погна едно от малките лайненца, което ѝ стъжнявало живота в училище. Всички я разбирахме напълно, но правилата са си правила. Като наказание сега прекарва нощта в една от килиите на шериф Новак. Правилата са ни важни, иначе нямаше да имаме град, в който да живеем. Друго от стриктните правила или устойчивото правило, както го наричаме, се отнася за посетителите. Всеки, който не е местен, трябва да напусне града, преди да започне фестивалът. А ако все пак хванем някой да се шляе тук след началото на празника, той никога повече не напуска този град. Никога.