— Мамка му — прошепна си Гулдер, след което се обърна към Кели и останалите. — Човек се опитва да изгради своя общност, разбирате ли? Да си създаде съюзници. А ето какво се случва, когато мечтите ти са прекалено големи. Трябваше да си имам едно наум. Трябваше да се усетя отрано да си подбирам по-лесно осъществими мечти — като тази Сияйния демон да ми даде сили. Тази мога да я осъществя — той насочи пистолета си към лицето на Кели. — Обади се на гаджето ти.
Нямаше намерението да повтаря — беше изписано на лицето му.
Кели извади непохватно телефона от джоба си със завързаните си ръце.
— Може и да не вдигне.
— Надявай се да вдигне.
Кели намери номера на Амбър и натисна набиране. Включи високоговорителя, за да може и Гулдер да чува. Пистолетът му не помръдна. Телефонът започна да набира. Всеки един сигнал „свободно“ беше част от обратното броене до дръпването на спусъка. Кели затвори очи.
Отекна силен трясък и тя подскочи, помислила си за част от секундата, че е звукът от куршума, който ще сложи край на живота ѝ, макар че в същото време съзнаваше, че беше като от счупено стъкло. Тя отвори очи и вдигна поглед точно когато демон с криле — истински криле, се приземи вътре през източния прозорец. Гулдер стреля три пъти. И трите пъти накара демона да изръмжи, но куршумите така и не пробиха прекалено твърдата за тях кожа. Той пристъпи напред с маниакално широка усмивка, разкриваща огромните му зъби.
Гулдер падна назад върху някакво бюро, а демонът се спусна върху него с отворена паст, за да го захапе. Гулдер използва момента да натика пистолета си в устата му и да дръпне спусъка.
Предполагаше се, че куршумът ще излезе откъм тила на демона, като го рани, но и в същото време го вбеси, стига обаче кожата му да не беше така непробиваема. При това положение обаче куршумът вероятно беше рикоширал вътре в черепа му и превърнал мозъка му в сива пихтия, защото демонът се свлече на земята почти веднага, а едното му око висна от очната ябълка.
Гулдер се поизправи, освести се и се подсмихна. Извърна се обратно към тях, а лакътят на Кели попадна точно в челюстта му. Той залитна, а Кели се хвърли да вземе оръжието му, но той успя да я избута. Тя падна назад, но чу как той изпищява, след което последва трясък и подивялото ръмжене на Две. Тя вдигна поглед и видя как зъбите на кучето се бяха впили в китката на убиеца.
Рони вдигна падналото оръжие, а Уорик повика Две при себе си. Гулдер веднага се опита да се изправи, но Рони го върна обратно долу в същия миг.
— Трябваше да ни завържете ръцете зад гърба — каза му Рони.
Гулдер вдигна глава с осакатена китка и шуртяща кръв от носа и едва сви безпомощно рамене.
— Просто не ми… не ми изглеждахте толкова опасни.
— Да, еми… — отвърна Рони — външният вид може и да лъже — довърши той и цапардоса Гулдер, който изгуби съзнание.
Когато приключи с него, се зае да плаща на останалите парите, на които се бяха обзаложили преди около месец, а Две дотърча при него, помириса главата на Гулдер, след което започна да се клати доволно върху нея.
53
Някъде в Дезълейшън Хил проехтя експлозия. Последваха я крясъци, ликуване и вой, възхваляващи унищожението, пируващи в него. Някъде другаде се разби кола. Зазвучаха аларми. Ехтяха изстрели — ченгетата се бореха да сведат убийствата до минимум. Лудостта се стелеше в нощта като мъгла, увиваща пипалата си около всичко и всеки. В единия край на главната, отвъд площада, вилнееше бунт. А в другия край Амбър стоеше лице в лице с родителите си.
— Дойде ли моментът, в който пак се опитвате да ме убиете? — попита тя.
Бети и съпругът ѝ си размениха широки усмивки, под които лъснаха острите им зъби.
— Как ти се струва това ѝ поведение? Да си призная, на мен доста ми допада.
— Подобна самоувереност определено щеше да внесе по-динамична нотка в семейните ни вечери — отвърна Бил. — А вместо това ни се налагаше да седим на масата с една отегчена, незаинтересована буца, която почти не отлепяше поглед от телефона си.
— Все по онези сайтове…
— Онези форуми…
— С виртуалните си приятелчета…
— Е — обади се Амбър, — поне не съм избивала собствените си деца. Как се казваха между другото? Брат ми и сестра ми?
— Нея нарекоха Каролин — отвърна Бети, — а него — Джеймс.
— А какви хора бяха?
— Той беше… нещастен — обясни Бети. — Не се държахме особено добре с него. По времето, когато се роди Каролин, вече се бяхме разбрали, че най-добрият подход към онова, което вършехме, е да се отнасяме към децата като с истински хора. Дадохме си сметка, че ще е по-лесно да се справяме с вас, ако ви отглеждаме под заблуждението на щастието.