— Кели — обърна се към нея Линда, — ами ти?
Кели изпъшка откъм ъгъла, а Вергил ококори очи.
Краката му бяха изтръпнали, а стъпалата му се усещаха като тежести, но той се принуди да пристъпи, като побърза да стигне до кухнята. Задната врата беше отворена. Той се гмурна в нощния студ, като успя да застане до портата на оградата му, без да се прекатури през нея. Портата се отвори и той постоя пред нея за миг, дишайки тежко, преди да се хвърли напред.
Той съзря по пътеката зад къщата му как някой, който изглеждаше точно като Кели, отвежда Остин със себе си. Разбира се обаче не беше облечен в нейните дрехи, а Вергил изобщо не беше забелязал преди малко.
— Остин! — извика той. — Бягай!
Дългия, все още в облика на Кели, извърна рязко глава, а Остин се възползва от мига, за да се освободи от хватката му и да побегне в гората.
Съществото, което не беше Кели, изгледа Вергил, ухили му се и тръгна след момчето.
56
Амбър беше идвала тук и преди.
Замъкът на Астарот — с каменни стени, издигащи се високо над покривните греди, високо в мрака и празнотата отгоре. Тук в студения въздух се носеше далечната симфония на писъци и плач, от които прозорците със стъклописи, изобразяващи най-разнообразни превъплъщения на покварата, разврата и убийството, се тресяха. По каменните стени висяха ковьори, различни от онези, които беше зърнала последния път, когато беше тук. Ужасяващ разкош — в нови и свежи нюанси, готови да накърняват с показната си екстравагантност.
Този път нямаше делегация по посрещането. Нямаше и следа от безполовото създание, наречено Жокера. Вероятно никой дори не бе забелязал присъствието ѝ тук. Или поне така се надяваше тя. Замъкът беше един от многото в кралството, в което властваше Окървавения крал и в него царяха определени правила, които не можеха да се подминат, изопачат или нарушат. Тъкмо това бе удивило и Амбър — въпреки порочността и жестокостта си, адът поне беше място на честност. Чудеше се дали и раят бе наполовина толкова истинен.
Едно от правилата за посетителите тук, правило, за което я бяха предупреждавали най-много пъти, беше, че никога и при никакви обстоятелства не бива да излиза от очертанията на кръга. Никога.
И така, Амбър си пое дълбоко дъх и пристъпи извън кръга.
Щом се увери, че стените не се срутват върху нея или пък не пропада право в огнените дълбини, тя се затича и премина през първата врата на пътя ѝ. Попадна насред виещ се коридор с тесни прозорци от двете му страни. Под катраненочерното небе и отвъд гората от усукани, струпани и задушаващи те дървета на хоризонта изплуваше обширен град. В центъра му се издигаше дворец — Амбър го виждаше дори оттук. Можеше дори да оцени красотата на заострените му форми и зловещите му ъгли. Без съмнение онова беше дворецът на Окървавения крал.
Коридорът се разделяше на три, но само в една от посоките пространството изглеждаше достатъчно широко, та да може тя да мине спокойно през него. Когато тръгна натам обаче, раменете ѝ започнаха да стържат по стените, въпреки че опита да се свие колкото може, докато не започна да се движи съвсем настрани, свивайки се още повече с измъчена гримаса на лице.
Виждаше се някакъв изход напред. Трябваше само да се промуши, свивайки се още малко. Само още малко.
Докато не заседна.
Стената пред нея се врязваше в корема и гърдите ѝ, а тази зад нея смачкваше задника ѝ. Можеше да протегне лявата си ръка към изхода, но не можеше дори да завърти глава, без рогата ѝ да заседнат. Ставаше ѝ трудно да диша. Амбър опита да си глътне корема, но нямаше опорна точка, откъдето да успее да помръдне. Не можеше да се придвижи нито напред, нито назад. Паника започна да човърка съзнанието ѝ.
— Здравей — обади се някакъв глас.
Тя ококори учудено очи.
— Жокер? Ти ли си, Жокер?
В прохода пред нея се появи силует.
— Хванах те — заяви Жокера. — Само ако господарят знаеше, че ще е толкова лесно, нямаше да има нужда да изпраща Хрътките по петите ти. Трябвало му е единствено тясно пространство.
— Помогни ми.
— Че защо?
— Заклещих се.
— Не — защо пък да ти помагам на теб?
Тя се насили да се усмихне.
— Защото… защото след това и аз ще ти помогна. Ще те отведа далече оттук.
— Далече?
— Ще те взема обратно с мен.
— Далече оттук? Ама замъкът е моят дом.
— Тогава какво искаш? — попита тя. — Кажи ми за какво копнееш и ще го изпълня. Но първо ме измъкни оттук.
— Хммм — отвърна Жокера. — Не знам. Ти си от подлите, Амбър Ламонт. Даде ми Едгар Спъриър, а ми каза, че е Грегъри Бъкстън.