— Съжалявам за това, наистина.
— Господарят не беше доволен. Господарят ме наказа за това.
— Толкова съжалявам.
— Господарят не искаше Едгар Спъриър. Остави ми го на мен. Аз го промених. Той не спираше да говори, затова го кръстих с ново име. Сега се казва Бърборко.
— Да, Едгар действително бърбореше много.
— Хубаво е — заяви Жокера. — Хубаво е да си имаш домашен любимец.
— Радвам се, че ти харесва — отвърна Амбър. — Много е приятно, когато хората се радват на подаръците си.
— Бърборко е бил подарък? За мен?
— Разбира се — заяви Амбър. — И ти харесва, нали така?
— Страшна забава е с Бърборко!
— Много добре — изрече Амбър. — Много се радвам. Но сега си ми длъжник. Разбираш, нали? Аз ти доведох Бърборко и сега и ти трябва да ми направиш услуга. Такава е работата с подаръците. Разбираш ли?
— Да.
— Хвани ме за ръка, Жокер. Издърпай ме.
Жокера обви ръце около ръката на Амбър и я задърпа и затегли, но тя не помръдваше.
— Ела по-близо — изрече тя, — по-близо.
Когато Жокера застана достатъчно близо, тя го улови където успя за дрехите и задърпа. Жокера започна да издава гъргорещи звуци, но пък тя вече се изтегляше сантиметър по сантиметър. След малко Амбър избута Жокера назад, пресегна се с другата си ръка, хвана се за края на стената и продължи да се издърпва. Главата ѝ се освободи. Задъхана, тя си пое дълбоко въздух и отново затегли, при което изскочи, залитайки в коридора отвъд прохода.
— Ох, леле — промълви тя, прокарвайки нокти през косите си. — Леле.
Успя да се съвземе тъкмо когато Жокера се изправи на крака. Скърпената роба, с която беше облечен, се беше прокъсала там, където Амбър го беше дръпнала.
— Съжалявам за дрехата ти — изрече Амбър, а Жокера се извърна към нея.
Плешивата му глава беше омазана с пепелявосива на цвят основа за грим, а тънките му устни се губеха някъде под размазаното му червено червило. Но това Амбър го беше забелязала и преди. Зъбите му от начупено стъкло, стърчащи от кървавите му венци, също не я смущаваха. Този път обаче дебелите парчета стъкло, които бяха забити във всяко едно от очите му, я накараха да ахне.
— Жокер — прошепна тя, — какво ти се е случило?
Жокера килна недоумяващо глава, но после се опомни и изрече:
— А! Очите ли! Да, това беше наказанието на господаря, когато бях подведен от Амбър Ламонт — отвърна създанието и се засмя. — Подведен с доведения от Амбър подарък.
— Сияйния демон ли ти го причини? Болеше ли?
— Очевидно.
— О, боже.
— Не се тревожи. С Бърборко вече съм забравил за това. Хубаво е да си имаш домашен любимец.
— Жокер, преди няколко минути тук дойде една Хрътка. И водеше със себе си някого. Накъде отидоха?
— Това не е от значение.
— Напротив, от значение е, Жокер. За мен. Трябва да намеря приятеля си.
— Не, Амбър Ламонт — отвърна Жокера, — няма значение накъде са тръгнали. Всички пътища водят на едно и също място.
Още не беше довършил изречението си и Амбър хукна.
Тези коридори бяха по-широки. Много по-широки. Тя завиваше покрай ъгли и продължаваше да тича. На места писъците отекваха толкова силно, че тя почти очакваше да се натъкне на някоя стая за изтезания. На други пък така заглъхваха, като че ли оставаха изцяло зад гърба ѝ. Но непрекъснато отекваха нови и нови писъци. Те бяха неизменна константа насред земите на Окървавения крал.
Подминаваше кръстопът след кръстопът, като подбираше посоката, в която да поеме, наслуки и продължаваше да тича. Структурата на този замък беше невъзможна. Така и не попадна два пъти на едно и също място и тя си помисли как трябваше да си отбелязва пътя с хиксове или пък да пробва да се върне обратно, но всяка нейна стъпка я отвеждаше към път, по който не беше минавала досега. Тъкмо притичваше покрай поредния кръстопът от коридори, когато забеляза нещо да се движи. Проследи го с бързи и тихи стъпки, настигайки го почти веднага.
И тогава го видя.
Насред земите на Окървавения крал се разкриваше истинският облик на Хрътката. Тук той беше по-едър и мощен, с по-дълга и по-плътна коса, с тъмнокафява кожа на петна. Грубата му челюст изпъкваше странно като че ли е била чупена непрестанно и намествана накриво. Устните му се опъваха върху острите му зъби, носът му беше хлътнал в лицето, а очите му искряха в яркожълто. Теглеше за глезена Майло, който бе твърде изпаднал в безсъзнание, та да се възпротиви.
Амбър се забави прекалено много в обмисляне на плана си за нападение. Още преди дори да се е огледала наоколо за подходящо оръжие, Хрътката вече влизаше в обширна зала с огледални стени, в центъра на която беше разположен трон, а на трона седеше Астарот, Сияйния демон.