От вътрешността му се излъчваше ослепителна оранжева светлина, която се отразяваше в хилядите огледала и осветяваше цялата зала. По прозрачната му кожа изпъкваха като островчета черни петна, пръснати като изгубени парчета от пъзел.
Амбър не разполагаше с повече време. Моментът за прокрадване ѝ се беше изплъзнал.
Тя се затича след Хрътката с намерението да го избута, да грабне Майло и да избяга с него. Но той я видя — разбира се, как изобщо ѝ хрумна, че ще остане незабелязана? Извърна се, замахна с ръка и я хвана. Хрътките ѝ се бяха сторили прекалено силни, когато ги срещна по улиците на Дезълейшън Хил. Тук обаче силата му придобиваше съвсем нови измерения.
Тя полетя през цялото помещение и се удари тежко в земята, като счупените ѝ ребра издрънчаха, а тя изпищя толкова силно, че ѝ се стори, че ще припадне.
Сияйния демон впери поглед в нея и се усмихна.
— Ето те и теб — изрече той.
57
Зъберът на Едисън стърчеше над старата каменоломна като сочещ обвинително пръст, вдигнат срещу планините на запад. На Вергил беше направило впечатление още когато се премести да живее в града, че най-високата точка в Дезълейшън Хил бе кръстена на Томас Едисън в чест на откритията му в областта на електричеството. Вече беше прекарал пет години тук, когато някой — вече дори не помнеше кой, му беше казал, че в действителност е кръстена на Едисън Самюълс, младо момче, което се хвърлило от онези височини преди стотина години.
Докато се катереше нагоре, използвайки дърветата за опора, Вергил някак неволно премисляше заключенията, до които беше стигнал относно господин Самюълс. Вероятно не някакво разнежено състояние на духа го беше запратило към бездната на края на дните му — вероятно е било просто нежеланието да живее с мисълта за нещата, които беше извършил по време на Адската нощ, или пък които планираше да извърши.
Вергил облегна рамо на едно дърво и си пое тягостно дъх. Тялото му го предаваше. Глупавите му стари мускули вече не ги биваше така, както едно време. Белите му дробове бяха способни да си поемат само ужасно плитки глътки въздух. Краката му горяха, ръцете му се тресяха, а сърцето му…
Той се поизправи с усилие. Сърцето му можеше да почака. Болката и неразположенията можеха да почакат. Някъде напред бягаше едно момче, а по петите му го следваше чудовище. Болежките на един старец не означаваха нищо пред това.
Дочу вик. Ето там. Отвъд дърветата. Нещо помръдна.
Той намести чантата на рамото си и продължи напред. Първо единият, после другият крак. Интересно колко сложни можеха да се окажат простичките неща като вървенето. И дишането.
Достигна до последните дървета. Остин беше избягал чак до Зъбера на Едисън, където вероятно дори само вятърът щеше да е достатъчен да го погуби. По петите му беше Дългия с прекалено широката си усмивка, разлята върху лицето му.
Вергил затършува с треперещи ръце из джобовете си, извади маската си и избърса с нея потта от челото си. След това я задържа и загледа, взирайки се в празните дупки за очите и докато някаква част от него усещаше колко безумно е това, друга — по-голяма, чувстваше, че тъкмо това е правилното. Чувстваше се добре.
Той я сложи на лицето си и я намести точно както го беше правил преди четиресет години. След това си нахлупи и шапката, като я килна, както му е редно и както всички борци с престъпността го правеха, и изпъна гръб като струна.
— Ей — извика той, но гласът му се изгуби във вятъра, затова извика отново, по-силно. — Ей! Ела и се изправи срещу някого от твоя калибър!
Хавиер беше прав. Репликите на Вергил бяха доста умопомрачителни без помощта на сценарист.
Поне обаче отвлече вниманието на Дългия от момчето. Вергил пристъпи към ръба на скалата, като вложи всяка частица от останалите му сили, за да си придаде вид, че тялото му няма да откаже всеки момент.
— Нали тъкмо това искаше? — попита Вергил, макар и думите му да звучаха някак непривично, пресипнало, а устата му да беше пресъхнала. — Искаше публично разчистване на сметките, нали така? Маската срещу Коварния в един последен двубой? Е, ето ти го и него.
Вергил не помръдна, когато противникът му пристъпи по-близо и надвисна над него. Погледнати от толкова отблизо и лице в лице с него, очите на Дългия изглеждаха като бездънни ями, отвеждащи те право в ада. В тях се таеше празнота, пустош, която щеше да разлее студ по цялото тяло на Вергил, ако леденият вятър вече не се беше погрижил за това.
Същите тези очи обаче се вгледаха и в самия него, и колкото и да се опитваше да го отрече, Вергил си даваше ясна сметка какво всъщност вижда Дългия пред себе си. Виждаше актьор, на когото отдавна му е залязла звездата, виждаше един старец. Виждаше слабо сърце и всички онези хапчета, които му бяха необходими, за да го поддържат живо. Виждаше един съсухрен тип, една прегърбена сянка на човека, който Вергил някога е бил.