— Бягай! — изкрещя Вергил. — Бягай, Остин!
Остин хукна, отдалечавайки се от ръба на Зъбера и покрай Коварния, докато той все още не си беше възвърнал равновесието. Изведнъж Вергил ясно усети празното пространство зад гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя само мрака на простиращата се бездна. Леденият вятър се промъкна под ризата му и сакото му се развя назад досущ като наметало на супергерой.
Коварния обърна гръб на Вергил и вдигна пръст по посока на Остин, който сега стоеше неподвижно със сигурна почва под краката си, почти достигнал дърветата, но спрял, защото не искаше да изостави Вергил на тази му съдба. Добро дете си беше той.
— Недей да се отдалечаваш много — изрече дрезгаво Коварния. — Преброих гласовете. Днес е нощта, в която ще умреш.
Пренебрегвайки болката в дясната си страна, лудото биене на сърцето в гърдите си и ледената тръпка, обхващаща бавно лявата му ръка, Вергил събра всички сили в краката си и се нахвърли върху стария си враг. Обви ръце около него, а Коварния се намръщи и изсумтя — играта вече не му се нравеше, но и Вергил не му оставяше възможността да спре да я играе.
Той се завъртя и двамата се впуснаха в един непохватен, въргалящ се в калта танц, докато не залитнаха почти до ръба на Зъбера на Едисън, а Коварния ококори очи, осъзнал какво щеше да се случи.
Вергил се хвърли от скалата и завлече Коварния със себе си.
Студът ги обгърна при падането им. Коварния пищеше и размахваше крайници, но не измени облика си. Не разполагаше с времето да се превърне отново в Дългия. Беше приклещен в тази си своя роля. Точно както Вергил.
Двамата се понесоха към бездната — Вергил с усмивка на лице, а мракът ги приветства.
58
Амбър се беше свила на кълбо и едва си поемаше дъх на пода в огледалната зала в замъка на Сияйния демон.
— Признавам — изрече Астарот, — изненадваш ме. След обещаващото ти изплъзване онзи път, още в самото начало на бягството ти, не съм си и помислял, че ще се върнеш тук по собствена воля. И за какво? За да спасиш приятеля си? Не съм и планирал да го нараня, Амбър. Поне не съм аз този, който ще го направи.
Амбър вдигна поглед към мястото, където лежеше Майло и където Жокера отиваше сега с масивна верига в ръце.
— Пусни го — изрече гърлено Амбър.
Астарот извърна черните си очи към нея.
— Приятелят ти ще бъде върнат на Демориел, демонът, който го е посветил като такъв. Няма нужда да се притесняваш вече за него.
С бавни движения и опипвайки наоколо, Жокера постави веригата на врата на Майло.
— Имаш мен — изрече Амбър, поклащайки глава. — Пусни го.
— Можеш да преговаряш само когато имаш да предложиш нещо равностойно — отвърна Астарот. — А ти идваш с празни ръце, Амбър.
Очите на Амбър се напълниха със сълзи. Тя се изправи леко и се подпря на един лакът. Дишането ѝ все още не се беше нормализирало.
— Вината не е негова — успя да измърмори тя. — За всичко съм виновна аз.
— Но той ти помогна да избягаш.
— Защото аз го помолих. Моля те. Ще направя каквото кажеш.
Астарот я погледна, замълчал за миг.
— Интересно.
Тя се улови за заинтересоваността в гласа му.
— Само кажи какво. — Тя се изправи мъчително на крака. — Кажи ми какво искаш да направя и ще го направя.
— Ще се съгласиш на сделка с такава готовност?
— Готова съм да направя всичко.
От устата му се отрони развеселен звук, почти като смях, но не точно.
— Та ти уби моя представител — заяви той. — Един от най-верните ми. В продължение на стотици години той беше моят глас на земята. Беше моите очи, уши и ръце. Той даваше воля на гнева ми, подсигуряваше отмъщенията ми, грижеше се за изпълнението на наказанията ми. А ти го уби.
Тя кимна.
— Какво бих могла да направя? Как да ти се реванширам?
— Имам нужда от нов представител.
Амбър кимна отново.
— Мога да ти намеря нов. Без проблем. Кажи ми само откъде да започна да търся.
— Ти — изрече Астарот и се изправи. — Ти ще бъдеш моят представител.
Амбър премигна недоумяващо.
— Какво?!
— Подмами ме. Изплъзна ми се. Обиждаше ме. Изпратих Адските хрътки по петите ти, а само един от тях се завърна жив, и то за да ми доведе само приятелчето ти. Доказала си се като достойна за тази позиция.
— Но, аз не мога да съм ти представител — отвърна Амбър. — Аз… аз не съм лоша.
— Човешкият морал слабо ме интересува — отвърна Астарот. — Ако ми откажеш, приятелчето ти ще бъде предадено на Демориел, който най-вероятно ще погълне душата му в мига, в който го види. А теб ще изтезавам, унижавам и разруша напълно. Ще те накарам да страдаш в продължение на стотици хиляди години или пък докато ми писне от крясъците ти. Та, какво ще кажеш за предложението ми?