— Какво… какво ще означава? Какво ще трябва да правя?
— Каквото ти кажа. Първата ти задачка ще е проста — да се увериш, че няма да се случи нищо с брат ми. Искам да остане в онази килия за цяла вечност.
— А трябва ли… трябва ли да живея тук?
Астарот се усмихна хладно.
— Мястото ти е сред живите. Поне засега.
— И Майло ще бъде пуснат на свобода, нали? Ще го оставиш да се върне заедно с мен?
— Разбира се. Но това е последният ти шанс. Приемаш ли?
— Аз… приемам — отвърна тя.
Астарот се усмихна отново.
— Много добре. Свали му оковите, Жокер.
Жокера изпълни заръчаното му.
— Можеш да го отведеш с теб, след като приключиш — заяви Астарот.
— След като приключа с какво?
— С храненето от плътта ми и пиенето на кръвта ми, разбира се — изрече той и протегна ръката си.
— А-а — отвърна Амбър.
Краката ѝ не ѝ се подчиняваха напълно, но тя успя в крайна сметка да ги накара да се размърдат и се придвижи бавно до трона на Сияйния демон. Той не каза нищо повече, не ѝ даде никакви други насоки, затова тя пое внимателно ръката му и я поднесе към устата си.
Беше изяла Алистър. И Бенджамин. Беше изяла един мъртъв човек, както и един жив. Беше пристъпвала прекалено далеч отвъд пределите на неочакваното поведение и си мислеше, че няма да има нищо, за което да не е подготвена. И въпреки това, с първата хапка.
Захапа бавно, а острите ѝ зъби потънаха в учудващо крехката плът на Астарот. Плисна златна кръв, изпълвайки устата ѝ със сладост, разливаща се в гърлото ѝ. Погледът ѝ се премрежи и очите ѝ се затвориха, а тя стисна ръката му с двете си длани и заби още по-жадно зъби в плътта му. Боже, колко невероятна беше кръвта му! Топлината се разля от гърлото към стомаха и по цялото ѝ тяло. Когато достигна ребрата ѝ, тя усети как болката в тях изчезва и дори как всяко едно от тях заздравява. Всички наранявания и драскотини, всички счупвания и навяхвания — всички бяха обхванати до едно от разпростиращата се топлина.
Тя отдръпна леко устни и започна да дъвче и преглъща — беше замайващо. Вкусът беше несравним. И беше повече от засищащо, повече от опияняващо. Беше истинска наслада. Сърцето ѝ заби лудо в гърдите. По кожата ѝ се разля пращящ заряд. Отхапа отново, откъсвайки голямо парче месо, преглътна го и отново впи устни в ръката му. Дълбоко от гърлото ѝ се отрони стон. Левият ѝ крак потреперваше. Цялата тя се изви и задълба в нови бразди в плътта му, пиейки още и още кръв. Насладата нарастваше. Ескалираше. Боже, чувстваше, че всеки миг…
Всеки миг щеше да експлодира. По тялото ѝ преминаваха вълна след вълна от усещания и с всяка следваща се усилваха все повече и повече, ставаха все по-осезаеми и силни, докато накрая достигнаха най-връхната си точка и нямаше накъде повече да се простират и тя реално избухна — всяко едно нервно окончание запя в хармоничен екстаз, всяка клетка в тялото ѝ затанцува насред бурни пламъци, тя нададе силен вик, пусна ръката му и се свлече задъхана на каменния под.
Астарот поднесе другата си ръка над разранената си предмишница и тя започна да се изцелява.
— Сега вече си яла от плътта ми — изрече той — и пила от кръвта ми. Ти ще бъдеш моят глас на земята. Ти ще бъдеш моите очи, уши, моите ръце. Ще даваш воля на гнева ми, ще подсигуряваш отмъщенията ми и ще изпълняваш наказанията ми. Изправи се.
Амбър се надигна бавно, загледана в отражението си в огледалните стени.
Беше по-висока. Беше още по-висока и могъща дори от преди. Едва се побираше в силно опънатите си дрехи. Кожата ѝ беше все така великолепна, във великолепно червено, но сега определено дори искреше. Рогата ѝ също бяха пораснали. Вече на практика бяха придобили вида на еленови рога — горди и величествени. Беше повече от разкошна. Беше нещо, което не се вписваше в никакви ограничения.
— Убий Хрътката — нареди Астарот.
Амбър откъсна поглед от отражението си.
Вече беше по-висока от Хрътката, дори без да се смятат рогата ѝ. Жълтите му очи я гледаха ококорено. Той изрева и отстъпи крачка назад. Астарот не му обръщаше внимание, приковал поглед в нея.
— За какво ми е притрябвал само един от тях? Братята му се провалиха. Той се провали. Убий го още сега, за да започна на чисто.
Амбър премигна недоумяващо, отне ѝ известно време, докато осъзнае напълно нарежданията му. Тя забеляза шока и страха, изписани на лицето на Хрътката, долови съпротивлението в рева му, при който лъснаха и острите му зъби. Дори да искаше, нямаше да може да го убие. Пръстите я сърбяха. Той беше прекалено силен, прекалено свиреп — беше я повалил с едно небрежно махване на ръката. А в този замък, насред земите на Окървавения крал, даже беше още повече от това. Не можеше да се мери с него. А и освен това не беше убиец. Не можеше просто да убива по команда. Остра болка я прониза в пространството зад очите ѝ.