Не беше невинна жертва, никак даже. Дори беше точно обратното. Хрътката беше убиец, чудовище, което се подчиняваше на заповеди и убиваше, без да задава въпроси. Тъкмо този тук от Хрътките беше и онзи, който я бе нападнал на улицата, който бе завлякъл Майло с верига зад мотора си. Ако някой заслужаваше да умре, то това беше той.
Но тя не можеше да го направи. Той беше по-едър, по-силен.
Не, почакай. Не беше. Вече не беше.
Амбър пристъпи към Хрътката, от главоболието ѝ нямаше и следа и сърбежът в пръстите ѝ изчезна. Хрътката посегна към нея, а тя се сепна, удивена как лявата ѝ длан неусетно обхвана китката му. Макар и без ясна представа какво да е следващото ѝ движение, тя я извъртя и издърпа Хрътката, така че той изгуби равновесие. Тя го избута, когато той залитна покрай нея, и изведнъж го запрати назад.
Беше по-силна от него. Беше много, много по-силна. Хрътката изрева и ѝ се нахвърли, а Амбър преобрази дланите си в нокти. С един замах отряза пръстите на дясната му ръка, а с втори разкъса дрехите и плътта му. Той се завъртя и залитна, притиснал ръка към тялото си. Гърлото му ѝ беше поднесено като на тепсия, готово да бъде разкъсано, точно както беше разкъсала гърлото и на Грант.
Амбър спря ръката си и той се отдръпна от нея.
Главоболието се завърна, запращайки хиляди игли в мозъка ѝ. Ноктите ѝ я сърбяха до полуда. Догади ѝ се. Щеше да повърне всеки миг. Споменът за невероятната топлина беше като от минал живот. Изведнъж почувства ужасен студ. Започна да трепери. В устата ѝ се настани противен вкус. Искаше да се изхрачи, но не отделяше никаква слюнка. Устата ѝ беше пресъхнала. Коремът ѝ се размъти като изпълнен с киселина.
Тя посегна с ръка, ноктите ѝ се плъзнаха по гърба на Хрътката, пробиха го и разкъсаха сърцето му, а Амбър отново почувства топлината. А щом великолепните ѝ нокти откъснаха и главата от тялото му, си отдъхна, дишането ѝ се успокои и тя се усмихна. Не погледна как Хрътката се свлича на земята. Очите ѝ не се откъсваха от отражението ѝ в огледалата. Не мислеше, че е възможно, но ето че беше по-прекрасна от всякога.
Сияйния демон ѝ заговори, а тя слушаше, кимаше и потвърждаваше, че е разбрала. След което той се оттегли, а в залата притъмня. Амбър се огледа, когато вече го нямаше. От Жокера също нямаше следа. До нея бяха само Майло и Хрътката, като вторият беше мъртъв.
Тя вдигна Майло на ръце и тръгна по пътя, откъдето беше дошла. Замъкът се откриваше като отворена карта пред нея и тя пристъпваше с убеждението, че се движи в правилната посока.
Топлината в нея обаче се усещаше все по-слабо. Всеки изминал миг отнемаше по малко от височината и силата ѝ, от величествеността на рогата ѝ. Тази загуба ѝ носеше странно усещане. Въпреки че си оставаше в предишния демонски вид, се чувстваше някак отслабена, като че ли ѝ бяха връчили утешителна премия, след като голямата награда ѝ се беше изплъзнала от ръцете.
Стигна до помещението, в което беше попаднала първоначално, а настроението ѝ вече бе помрачено. Изведнъж отново усети студа, почувства се изгубена и несигурна, а съмненията я полазиха и запъплиха върху нея като паяци от покривните греди.
Разнесе се шум и тя се извърна в посоката, откъдето беше дошъл, където и съзря в мрака някакво създание, което я наблюдаваше. То издаде звук — произнесе две срички, които звучаха почти като името ѝ.
Тя повдигна вежди, щом то се появи от сенките. Беше голо, а кожата му беше раздрана на места, опъната от черна тел, пробиваща плътта, а под нея се разкриваше лъскавата мускулна тъкан. Коремът му беше подут, липсваха му нокти на ръцете, а долната му челюст беше откачена. Непохватните опити да бъде наместена обратно с тел, връв и куки бяха довели до една невъзможно широка, зейнала паст.
— Здравей, Едгар — прошепна тя.
При споменаването на това име очите на създанието се наляха със сълзи, а лицето му се сви в спазъм. То се извърна от нея, като че ли беше засрамено, а Амбър пристъпи към огнения кръг, който все още гореше. На земята пред него бяха оставени шест малки стъклени шишенца. Тя положи Майло в кръга и разгледа шишенцата. Във всяко едно от тях имаше златиста течност.