От кръвта на Астарот.
Въпреки сърцераздирателното хлипане на Едгар Спъриър зад нея, тя почувства как сърцето ѝ прелива от топлина и се усмихна, засмя се дори, притиснала шишенцата до гърдите си и притворила очи.
— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря.
Разполагаше с шест шишенца — шест възможности отново да бъде по-голяма, по-силна и по-красива. Мисълта я правеше щастлива. А такова щастие не беше изпитвала от доста дълго време насам.
Тя прибра шишенцата много внимателно в джоба си и пристъпи насред огнения кръг. Майло изстена в краката ѝ, а тя го отведе обратно към Дезълейшън Хил и остави Бърборко да гори в собствения си ад.
59
На сутринта градът беше потънал в развалини.
Снегът се беше разтопил и улиците бяха възвърнали нормалните си размери още по време на сумрака, предшествал изгрева. Сградите вече не надвисваха чудовищно. Пукнатините по пътищата се бяха затворили и единствените останали щети бяха онези, причинени от самите жители на града.
Всички се бяха преобразили с настъпването на утрото. По това време Амбър беше навън и ги видя как падат на колене и хлипат, оплаквайки загубата си — до един измъчвани от една и съща болка, но някак самотни в собствената си мъка. Един по един те завличаха крака към домовете си, ридаейки все така неконтролируемо, и затръшваха входните си врати.
Тогава се бяха появили и ченгетата. Луси Торнтън и полицаите, които бяха оцелели след тази нощ, пристигаха с камиони, за да съберат мъртвите и ранените от улиците. Вероятно бяха събрали и останките от собствения си шериф — Новак, но Амбър не остана там да се увери. Питаше се как ли се справят със загубата.
След като отнесоха телата и откараха ранените на носилки, започна и разчистването. Замитаха натрошено стъкло и измиваха тротоарите от кръвта. Събираха отломките. Запалените и разбитите коли биваха разчистени с кранове.
Около девет часа хората наизлизаха от къщите си, а сълзите им вече бяха изсъхнали. Захванаха се да сменят прозорци, да поправят врати — чукаха, пробиваха и се трудеха в пълно мълчание. Не се поглеждаха дори, ако не им се наложеше. Внимаваха да не срещат погледа си с някого.
На децата все още не беше разрешено да излизат. Амбър нямаше представа дали все още ги държаха в паник стаите им, или просто не им даваха да излизат от вкъщи. Във всеки случай беше необходимо да подготвят градът да е представителен, за да могат да продължат с лъжите си.
Амбър се върна пеш до къщата на Вергил. Чарджърът беше паркиран на пътя отпред, а миниванът беше на алеята пред гаража. Уорик тъкмо го проверяваше, когато видя Амбър да приближава.
— Простреляли са го — каза той. — Виж. Три дупки от куршуми.
Тя погледна.
— Засегнали ли са нещо важно?
— Само каросерията. Но все пак, ранен е. Бебенцето ми е ранено.
— Ще го преживее. А ти как си?
— Аз ли? Аз съм добре. Всичко си работи като хората. С някоя друга цицина или охлузване в плюс, но такива се очакваха, нали така? Ей, може би ако поседя за малко в Чарджъра.
— Опасявам се, че това с лекуването върши работа само за Майло.
— Мда — изрече унило Уорик, — и аз така си помислих. Ама си я бива количката. Снощи я беше ударил доста сериозно, а тази сутрин — все едно нищо не се е случило. Доста удобно возило в нашия бранш — той плесна с ръка по минивана. — Чуваш ли, мързел такъв? Колата на Майло го лекува, когато е ранен. А кога за последно си ме закърпвал ти? — той завъртя очи и погледът му се спря върху Чарджъра. — От колко време го има?
— Ммм. О, не знам. По-добре попитай него.
— Опитах да го заговоря за това. Забелязвала ли си колко е трудно да получиш еднозначен отговор от този човек?
— Майло има доста заплетена история зад гърба си.
— Не се и съмнявам.
На дневна светлина и под този ъгъл, а и при зализаната му назад коса, бръчките около очите на Уорик и по челото му за първи път направиха впечатление на Амбър. Тя си даде сметка, че той беше по-стар… доста по-стар, отколкото си мислеше. Със сигурност около трийсетте, а може би дори ранните си четиресет.
— Кели е в дневната — каза той. — Ако решиш да говориш с нея, преди да тръгнете. Така де — той сви рамене и продължи с оглеждането на минивана.
Вратата на къщата беше отворена и Амбър влезе вътре, като на входа се размина с Майло, който излизаше. Кимнаха си взаимно. Кели не беше в дневната — там Остин беше седнал на дивана, а Линда го беше прегърнала през раменете. Хавиер седеше на креслото в ъгъла, забил поглед в телефона си. Или не, не беше неговият телефон, а на Вергил. Екранът му беше светнал.