— Съобщение от дъщеря му — изрече глухо Хавиер. — Иска да се срещнат на кафе.
Амбър не знаеше какво да каже.
— Ами ти? — попита Линда Остин. — Не искаш ли да се обадим на вашите? Да им кажем, че си жив и здрав.
Остин се замисли доста дълго, преди да отговори:
— Не. Те позволиха да ме отвлекат. Защо ми е притрябвало да се връщам? Защо да оставам тук?
— Защото всичко приключи — каза нежно Линда. — Кметът и Дългия са мъртви. Няма да има повече жертвоприношения, което означава и край с Адската нощ.
— Е, и? — изрече Остин и вдигна поглед. — Мислиш ли, че това ще превърне населението на града в по-добри хора? Вярваш ли? Това, че няма да могат да се преобразяват в демони, не означава нищо. Не променя нищо. Не променя тях. Извръщаха погледи, когато губехме по едно дете на година заради онова нещо в килията. Собствените ми родители не направиха нищо по въпроса, когато изгубиха мен. А сега всички вие ще се качите по колите си и ще си тръгнете, а аз нямам представа какво да правя.
Никой не се обади, докато в стаята не се появи Рони.
— Ще се опиташ да водиш нормален живот — каза той.
Остин присви горчиво устни, но Рони имаше да каже още.
— Ще направиш всичко възможно да бъдеш щастлив. Ще ходиш на училище, ще завържеш приятелства и ще се образоваш. А когато приключиш с образованието си и с този град, ще ни се обадиш и ние ще дойдем да те вземем.
Очите на Остин блеснаха.
— Мога, мога да дойда с вас ли?
— Винаги има място за още един в минивана — подхвърли Уорик, появил се в стаята. — Ако все още го искаш.
— Ще го искам.
— Ами ти? — попита Кели и Амбър се извърна.
Кели стоеше зад нея със скръстени ръце и тениска на „Из мрачните места“.
— Не знам накъде ще тръгнем сега, но ако искаш да се присъединиш.
Амбър се поколеба, но накрая отвърна:
— Не мога. С удоволствие бих дошла, но не мога. Не и сега, във всеки случай.
— Ще ти помогнем — каза Кели. — Знам, че едва ли ще можем да се мерим с когото и да изпрати Сияйния демон по петите ти сега, но пък колкото повече, толкова по-сигурно ще се чувстваме, Амбър. Ако двамата с Майло се присъедините към групичката ни, ще ви пазим гърба.
Линда кимна.
— Това ни е работата.
— А като начало — обади се Уорик, — можем да използваме онзи готин ключ, за да убием някой демон с главно „Д“. Можем да избавим града от това отвратително, ужасно зло, така че Адската нощ да не може никога повече да се случи, какво ще кажеш, а, боецо?
— Аз, наистина оценявам всичко това — отвърна Амбър. — Оценявам предложението ви. Но нещата, нещата се промениха. Обстоятелствата около мен, имам предвид.
— Как така са се променили? — попита Рони.
— Не мога, и много съжалявам за което, но не мога да позволя да убиете Набериус.
Кели се намръщи.
— Какви ги говориш?
— Астарот иска той да страда.
— Е, и? На кого му пука?
— Астарот щеше да предаде Майло да бъде убит — започна да обяснява Амбър. — И аз не можех да остана безучастна. Не можех да позволя това да се случи. Поначало вината беше моя, че попадна там. Ако не бях дошла тук, вероятно и Вергил щеше да е жив. Всичко това… за всичко съм виновна аз.
— Амбър, почакай малко. Какви ги говориш?
— Астарот — продължи Амбър — ме направи свой представител.
Кели пребледня и отстъпи крачка назад.
— Глупости — изрече Рони. — Това са пълни глупости, Амбър. Стига, не може. Ти наистина ли…
Уорик поклати глава.
— Но тогава това означава, че… че сега работиш за него. Работиш за Сияйния демон.
— Не ми остави друг избор.
Плесницата беше достатъчно мощна, че да накара очите ѝ да се насълзят, а последвалото я парене да изгаря бузата ѝ. Кели свали ръка.
— Сега ти си наш враг — изрече тя. — И негов лакей. Негова слуга. Ти ще си онази, която изпраща, за да си събира жертвоприношенията. Онази, която ще му носи хора на тепсия.
— Не — отвърна Амбър. — Не, Кели, не е така.
— Тогава как е? Хайде, обясни ми — обясни на всички ни как това не означава, че си се присъединила към другата страна.
— Аз. Кели, аз наистина нямах избор.
— Боже.
— Наистина нямах. Щеше да предаде Майло да бъде убит, а мен — да изтезава стотици хиляди години. Поне така каза — стотици хиляди. Какво друго можех да направя?
— Не знам — отвърна гневно Кели. — Да не се съгласяваш, може би?
— И как това би било по-разумно от онова, което направих?
— Поне нямаше да си си изтъргувала проклетата душа.