— Да — изрече Амбър. — Да, предполагам че все още щях да си разполагам с нея. И вероятно щях да гледам как я погубва пред собствените ми очи. Виж, наистина съжалявам. Съжалявам, че ви разочаровах, но какво наистина очаквате от мен? Не пътувам из страната като вас да помагам на хората. Не съм като вас. Не се забърквам нарочно в неприятности. Правех, правя всичко това, за да си спася собствената кожа. Да не би да забравихте тази подробност? Не съм герой. Не бих захвърлила живота си заради някакви си принципи. Да, сега съм представител на Астарот, и какво от това? Никой не е казал, че ще наранявам добрите хора по света. Никой няма да ме изпраща за тях. Онези, които ще преследвам, ще са демони — хора, които вече са си сключили сделки, които вече са убивали други. Ще наказвам виновните.
— Не можеш да знаеш кого ще наказваш.
Амбър погледна Кели право в очите, видя гнева, непримиримостта в тях и поклати глава.
— Тъкмо от това имах нужда сега, Кели. Просто идеално. Благодаря ти изключително много за търпението и разбирането.
— Ей, решението си е било твое — отвърна Кели. — Не смей да ме изкараш мен несъобразителната. Има си неща, които е правилно, и неща, които е погрешно да вършиш, а ти очевидно си си направила своя избор.
— Да, предполагам, че съм — отвърна Амбър и се преобрази.
Кели отстъпи назад при вида на рогата ѝ, но Амбър я подмина. Излезе от къщата и тръгна към Чарджъра. Останалите я последваха.
— И сега просто ще избягаш, така ли? — подвикна Кели. — Че защо не? Все пак си имаш нова работа, с която да се захванеш, и нов шеф, когото да впечатляваш.
Майло видя Амбър да се приближава и запали двигателя. Вратата откъм пътническата седалка изщрака и се отвори. Той щеше да остане с нея. Амбър си даде сметка за това само по рева на Чарджъра, качи се и затръшна вратата.
Кели изтича при отворения ѝ прозорец.
— Ако потеглите сега, следващият път, когато се срещнем, може и да сме врагове. Замисляла ли си се за това? Въобще значи ли нещо за теб?
— Разбира се — отвърна Амбър. — Означава, че трябва да си отваряте очите на четири.
Погледът ѝ срещна този на Кели и тя видя болката в очите ѝ, но се насили да не се разплаква. Кели се наведе през прозореца.
— Колкото повече го правиш, толкова по-подготвена ще се чувстваш — изрече нежно Кели. — Ти си добър човек, Амбър, знам, че си. Разбрах го още от мига, в който се срещнахме. Но дори да имаш само добри намерения, няма как да знаеш по петите на кого ще ти се наложи да тръгнеш в бъдеще.
— Да, няма как да знам — съгласи се Амбър. — Но мога да ти кажа кого ще погна още сега.
Кели изрече след миг:
— Родителите ти — прошепна тя.
И тогава въпреки всичко Амбър се усмихна.