— Дообре — отвърна Вергил. — Е, в моя защита.
— Върви по дяволите с тая твоя защита.
— В моя защита — продължи раздразнено Вергил, — а и като се имат предвид всички фактори, като възможността да погледнем на събитието в ретроспекция и тям подобни, не знам… може би не трябваше да насилваш онази коза.
Хавиер му затвори.
7
Някой почука на вратата ѝ и Амбър се събуди, подскачайки в леглото. Докато се раздвижваше, тя осъзна две неща. Първото беше, че се беше преобразила през нощта и в момента беше в пълния си демонски вид, а второто — че щеше да ѝ се наложи да се облегне с цялата си тежест върху лявата си ръка и не можеше по никакъв начин да го предотврати.
Болката я разтърси като токов удар. Тя придърпа ръце към гърдите си, изтърколи се от леглото и падна приклекнала на стъпалата си, като стисна зъби, за да не изкрещи.
Отново се почука. Ненастойчиво. Търпеливо. Без някаква припряност.
Амбър изчака пикът на болката да отмине, след което се изправи и пристъпи бавно към вратата.
— Кой е? — попита тя.
— Аз — чу се гласът на Майло.
— Има ли някого с теб?
— Не.
Тя притисна ключа между двете си длани и го завъртя, докато изщрака, след което отстъпи назад, за да може Майло да си отвори.
Погледът му се спря на изражението на лицето и той сбърчи вежди.
— Боли ли те?
— Малко. Ще си изпия болкоуспокояващите.
— Преобразила си се, докато спиш?
— Да, и ти ли?
Той кимна. Беше гладко обръснат, а в очите му се четеше спокойствие — преимуществата на здравия сън.
— Ще се разходя до покрайнините на града — заяви той. — Да следя за Хрътките.
— Изчакай да се облека.
— Няма нужда да идваш, аз само ще стоя там. Ти огледай наоколо, виж какво има тук и там. Ако действително можем да се скрием тук, ще е добре да знаем какво може да ни предложи градът.
Амбър се намръщи.
— Искаш да кажеш, че няма да сме заедно? Когато навън е светло?
— Ще се справиш ли?
— Да. Просто… не съм оставала сама по светло… от доста време насам.
— Ще свикнеш.
— Какво да правя?
— Каквото ти се иска. Разходи се. Закуси. Почивай си. А аз ще се върна скоро. А, и… — Той посочи лицето ѝ.
— Какво?
— Не можеш да излезеш с рогцата навън.
— А, да. Разбира се.
Той кимна и излезе, а Амбър затвори вратата зад него и отново я заключи. След това се огледа и зачуди какво по дяволите да прави.
Изпи няколко болкоуспокояващи, изми си зъбите и се изпишка, а докато пишкаше, се вгледа във ваната, опитвайки се да си спомни кога за последно си е вземала истински баня. Напълни ваната и изсипа в нея всякакви причудливи течности, докато балончетата почти не се изсипаха по пода. Съблече се и пристъпи вътре, премествайки дългите си червени крака един по един във водата. Опря бинтованите си длани върху ръбовете на ваната и се потопи с въздишка, докато дупето ѝ не докосна дъното. Засмя се и се гмурна още по-надолу, докато горещата вода не стигна до брадичката ѝ.
— Ох, колко е приятно — промърмори тя на празната стая.
Затвори очи и вдиша парата, оставяйки я да прочисти съзнанието ѝ от всякаква остатъчна сънливост. Като че ли от векове не си беше давала време за отдих, за мисли, различни от тези за преследването ѝ. Дори в момента част от нея оставаше нащрек, но беше достатъчно малка, за да може лесно да я заглуши, ако ѝ се приискаше.
Но, разбира се, не го направи. Само защото Грегъри Бъкстън бе останал невидим за радара на Хрътките, щом беше стъпил в този град, не означаваше, че същото ще важи и за нея. А дори и така да станеше, какво от това? Хрътките пак щяха да нахлуят тук и да търсят. Не им трябваха свръхестествените им сили, за да я намерят по този начин — трябваха им само очите им.
Затова и не заглуши тази част от себе си, която я държеше нащрек и бдителна, позволи ѝ да се намести сред мислите ѝ, да се вкопае в съзнанието ѝ. Тъкмо тя ѝ беше помогнала да оцелее дори след като Имелда беше загинала. И след Глен. След родителите ѝ.
Замисли се за тях. Къде ли бяха сега, какво ли правеха. Как ли се справяха. Изпитваше някакъв интересен привкус на самодоволство, че е объркала плановете им, че ги е принудила да се превърнат в бегълци заедно с Грант и Кърсти Ван дер Валк, че Астарот сега им е също толкова ядосан, колкото и на нея самата, но и беше угрижена. А това я озадачаваше. Не я беше грижа за тях. Бяха я отгледали, за да я убият и изядат, точно както бяха направили с брат ѝ и сестра ѝ, които така и никога не бе виждала. Не беше угрижена дали са добре. Определено, със сигурност не беше. Беше почти напълно убедена.