Мислите за родителите ѝ я дразнеха, но можеше да се сети само за един друг човек, който да ги прокуди в дълбините на съзнанието ѝ, и това беше Глен. Мислеше си за него само в демонския си вид. Сърцето ѝ беше по-силно така и приемаше по-стоически случилото се с него. Приемаше мисълта какъв е той сега. В какво се бе превърнал.
Тя усещаше, че той я следи. Понякога през нощта хвърляше поглед в страничното огледало и долавяше нещо да се движи зад тях. Други пъти пък, когато Чарджърът беше притихнал, го чуваше над главата си, чуваше как дрехите му свистят на вятъра.
Не знаеше защо точно я следи. Доколкото беше чувала, повечето вампири бяха като животни в глутница — навъртаха се на групи около онзи, който ги е преобразил. Само че вампирът, който бе убил Глен, се беше изпарил, а сред безсмъртното му семейство в Каскейд Фолс беше настъпил пълен хаос, когато предводителят им вече положително не беше сред тях, за да ги напътства. Амбър лично се беше погрижила за това.
Разбира се, можеше и това да е причината. Глен я преследваше, за да я убие, да си отмъсти за смъртта на Варга. Не ѝ се вярваше обаче да е това. Отмъщенията като че ли не бяха по вкуса на Глен, пък бил и той вече чудовище без душа. Не, много по-вероятно беше увлечението на Глен по Амбър — особено в сегашния ѝ вид, — да се е запазило дори след смъртта му. Може би се бе вкопчил в него като удавник. Може би беше мислил и за дизайн на ковчег за двама.
Амбър затвори очи и задържа дъха си, потапяйки се така, че само коленете, ръцете и рогата ѝ да останат над водата. Долу, в заглушения подводен свят на ваната, тя отново отвори очи и се вгледа в себе си. Никак не можеше да вини Глен за увлечението му. Не беше ли наистина така великолепна, както всички казваха? Не беше ли фигурата ѝ завладяваща? Не бяха ли чертите ѝ съвършени?
Обожаваше този си вид. Обожаваше да е висока, червена, рогата и красива. Обожаваше да бъде секси. Никога през живота си не се беше чувствала секси, не и като най-обикновен човек. Привлекателността характеризираше другите момичета, не и нея. Никога нея.
Тя изскочи над водата и се усмихна.
Досега.
След като се изкъпа, Амбър отиде да се поразходи. Хората изглеждаха достатъчно дружелюбни, макар и да долавяше втренчените им погледи от време на време. На няколко пъти дори сама се вгледа в бинтованите си ръце, за да се увери, че не се е преобразила, но в крайна сметка си обясни вниманието им с факта, че посетителите вероятно бяха рядкост в града.
Мястото беше красиво, обградено от дървета и заснежени планини и с ослепително синьо небе над него. Имаше си и приятна миризма — беше свежо, открито и здравословно. Ободряващо дори, ако щете. Амбър му признаваше всичко това. Освен това категорично потвърждаваше, че е просто прекрасно как всички магазини са отворени, за разлика от останалите малки градчета, през които бяха преминали през последните няколко седмици, където бизнесът беше на ръба на оцеляването.
Загледа как тълпа от хора се стича в църквата и си каза, че наистина няма нищо в Дезълейшън Хил, което да ѝ се струва неприятно, и все пак като че ли имаше нещичко, което я глождеше и разваляше настроението ѝ.
Реши, че закуската вероятно ще я разведри и пристъпи през прага на „Бърза закуска при Дани“, единственото от трите кафета и закусвални на главната, което беше отворено в неделя сутрин. По масите седяха неколцина редовни клиенти, които до един огледаха от глава до пети Амбър, когато влезе. Тя се направи, че не им обръща внимание, избра си маса в един от ъглите и се настани, зачитайки се в менюто.
Сервитьорката — жена на около четиресет, която изглеждаше като че ли утрото ѝ е било доста натоварено, се приближи. Според баджа ѝ името ѝ беше Бренда.
— Само минаваш оттук ли? — попита Бренда, което се стори на Амбър като доста необичаен поздрав към клиент. Във „Файърбърд“ тя винаги посрещаше посетителите с усмивка. Тук обаче не получи никаква усмивка.
— Нещо такова — отвърна Амбър.
— Така ли? — каза Бренда, но нотката в гласа ѝ никак не беше разговорлива.
Амбър имаше слабост към обслужващите масите по заведенията. Знаеше, че работата може да е доста отвратителна. А при това положение сега, поведението на Бренда нямаше да ѝ донесе никакъв бакшиш.
— Отседнах тук за няколко дни — обясни Амбър. — В мотела.
— В „Доуал“ ли?
— Има ли изобщо друг?
Бренда не си направи труда да ѝ отговори.