— Казаха ли ти за фестивала?
— Да. Но не ни казаха какъв точно фестивал е.
— Местен е — обясни Бренда. — Само за жителите на града.
Пренебрежителният тон на Бренда хич не допадаше на Амбър. Не ѝ харесваше да се отнасят така високомерно с нея. Кожата ѝ настръхна. Трябваше само да се успокои, да се преобрази и тогава щяха да я вземат на сериозно. Щяха да я уважават.
— Това ни го споменаха — отбеляза спокойно тя.
Бренда кимна, очевидно вече доволна.
— Добре тогава, какво ще желаеш?
И тогава изведнъж Бренда влезе напълно в ролята си на сервитьорка и Амбър не знаеше какво да прави с доскорошната ѝ недружелюбност.
— Ам.
Бренда я погледна с повдигнати вежди, в очакване.
Амбър остави враждебността да се уталожи.
— „Закуската на Дани“, моля.
— Разбрано — записа си Бренда. — Яйцата да са на очи или бъркани?
— Бъркани.
— Кафе или сок?
Наистина ли беше готова да скочи и разкъса гърлото на сервитьорката само заради тона ѝ? Почувства се страшно глупава.
— Сок — отговори тя. — Благодаря. Ам, и… — Амбър вдигна ръцете си. — Претърпях инцидент.
— Виждам.
Тя се усмихна вяло на Бренда.
— Дали е възможно да сервирате закуската ми някак… нарязана на малки парчета?
— Искате всичко да е нарязано?
— Да, моля. Е, всичко, освен яйцата, нали ще са бъркани.
— Добре — отвърна колебливо Бренда. — Може да струва малко повече обаче.
Амбър се намръщи.
— Само да го нарежете?
— Необичайна поръчка е.
— Ама ще ви отнеме не повече от десет секунди.
Сервитьорката сви рамене.
— Ще видя дали готвачът ще се съгласи. Нещо друго?
Амбър се поколеба, но изрече:
— Не.
Бренда кимна и се оттегли тъкмо когато в закусвалнята влезе възрастен мъж.
— Ей, привет, Бренда! — поздрави той.
Бренда се усмихна за първи път, откакто Амбър беше влязла.
— Добро утро, господин Томлинсън. Как сте?
— Добре, добре, благодаря — отвърна Томлинсън. — А ти?
— Справяме се — каза Бренда. — Времето навън е доста приятно.
— Така е, хубаво е времето.
— Обичайното ли, господин Томлинсън?
— Прощавай?
— Обичайното ли за хапване?
— А, да, обичайното. Печена шунка с горчица.
— И с отрязани корички.
— Точно, отрежете ги тези корички.
— Разбрано.
В мига, в който Бренда се извърна, за да съобщи поръчката му, усмивката ѝ се изпари от лицето, а Амбър забеляза как и господин Томлинсън също вече не се усмихваше. Просто стоеше, загледан в пространството. Майката на Амбър веднъж ѝ беше казвала нещо за приятелите и престорените усмивки, но все пак ставаше дума за майка ѝ, така че Амбър побърза да прогони спомена от съзнанието си.
Зад Томлинсън се появи някаква жена и усмивките отново изведнъж изгряха, щом той се извърна.
— Добро утро, Джаки! — поздрави той.
— Добро да е, Брет — отвърна Джаки. — Страхотно време за риболов.
— Така си е.
— Обичайното ли си поръча?
— Разбира се. Печена шунка с горчица с отрязани корички. Ей, а как е малкият Евърет?
— Добре е — отвърна Джаки. — Няколко дни го мъчеше някаква силна кашлица. Усъмних се за някакво възпаление на дробовете, но то пък взе, че си отмина от само себе си.
— Чух аз, чух — каза Томлинсън, кимайки. — Чух за кашлицата.
Бренда се появи отново и подаде на Томлинсън кафява хартиена торбичка.
— Заповядайте, господин Томлинсън. Обичайното, както поръчахте.
— Много ти благодаря, Бренда — отвърна Томлинсън и ѝ подаде точно пари, след което се поклони леко и на двете жени, докосвайки шапката си. — Пожелавам ви приятен ден, дами.
Двете жени се усмихнаха и го изпратиха с поглед, след което се спогледаха отново с усмивка.
— Как си днес, Джаки? — попита Бренда. — Как е момчето?
— Добре е — обясни Джаки. — Имаше кашлица, но премина. Готова ли си за книжния клуб довечера?
— И още как — заяви Бренда. — На теб как ти се стори?
— Действието ми беше малко по-забързано, отколкото съм свикнала — отвърна Джаки. — На теб хареса ли ти?
— Стори ми се добре. Малко забързана, да, както казваш.
— Може би прекалено забързана?
— Вероятно да. Какво да ти донеса?
— Само кафе, мерси. И го сложи в картонена чашка.
— За вкъщи ли?
— Да, за вкъщи. Със сметана и захар.
Бренда се усмихна и се отправи с бодра крачка към кафемашината.
— Не си по капризните латета или еспресота, а?
— Някой друг път! — каза Джаки и двете жени се засмяха.
Амбър не беше сигурна какво точно му беше смешното и си стоеше мълчаливо.