В следващите няколко минути тя наблюдаваше редовните клиенти и персонала на закусвалнята и разговорите помежду им. Бяха безотказно учтиви и необяснимо приветливи, а лъчезарните им усмивки винаги бяха под ръка при необходимост — усмивки, които се изпаряваха на мига, в който сметнеха, че никой вече не ги гледа. Но Амбър ги виждаше.
Когато закуската на Амбър беше готова, Бренда се появи отново на масата и ѝ остави чинията. С бърканите яйца, в нея имаше бекон, наденички и хрупкави хаш браунс — до едно цели-целенички.
— Ам… — започна Амбър, но Бренда вече се беше отдалечила.
Амбър се вгледа в храната си и опита да задържи ножа и вилицата в двете си ръце. След като резултатът беше комично неуспешен, тя се опита всячески да привлече вниманието на Бренда, но тя съумяваше да я игнорира със завиден успех. Амбър се огледа отчаяно и без да иска погледът ѝ срещна този на възрастен мъж, седнал сам на една от масите. Не беше толкова стар, колкото Брет Томлинсън, но изглеждаше схватлив. Усмихна ѝ се леко, отклони поглед към ръцете ѝ, след което сгъна вестника си на масата. Стана и пристъпи към масата на Амбър.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.
Първичната реакция на Амбър щеше да е да му благодари учтиво и да откаже помощта, но това нямаше да нареже храната ѝ.
— Благодаря ви — каза тя. — Да, ако е удобно.
Той кимна, подръпна панталона си и седна до нея. Взе ножа и вилицата ѝ и започна да реже храната в чинията.
— Благодаря ви много.
— Няма защо — отвърна той. — Казвам се Бенджамин.
— Амбър.
— Какво е станало с ръцете ти, Амбър, ако въпросът не е прекалено личен, разбира се.
— Аз, ами… затиснах ги на вратата на колата.
Той повдигна вежди.
— Наистина ли?!
Тя кимна.
— Да, почти всички пръсти ми бяха счупени.
— Затисна ги на вратата на колата… и двете? — попита пак Бенджамин. — Как изобщо се случи?
— Ами… не съм много сигурна. Доста глупаво беше.
— Обзалагам се — заяви Бенджамин, но с мил тон, а Амбър се засмя. — На онази черната кола, с която дойдохте ли? О, не се прави на изненадана. Градчето ни е малко и насред нищото в Аляска — новодошлите веднага се забелязват и одумват, а като са със забележителни коли — още повече.
— Разбирам — изрече тя. — Но не, на друга кола беше. Предполагам, че просто съм си непохватна, а сега и доста безполезна, докато не ми зараснат пръстите, та чичо ми реши да ме заведе на пътуване с колата, докато не се пооправя.
— Винаги ми се е искало да пътувам — рече Бенджамин с копнеж в гласа. — Но пък никога не е имало къде да отида. Накъде сте се запътили?
Тя сви рамене.
— Не е важна крайната цел, а пътуването.
Бенджамин се подсмихна.
— Така ли казва чичо ти?
— Той почти не говори. А как е животът тук, между другото? Градчето изглежда по-приятно, отколкото името му предполага.
— Така изглежда — отвърна Бенджамин. Тъкмо приключи с нарязването на храната и подпря ножа и вилицата на ръба на чинията на Амбър. — Хората са приятни, можеш да не си заключваш вратата на къщата и е мирно и спокойно триста шейсет и четири дни в годината. Но дните са дълги и стават все по-протяжни, и ако питаш мен, аз лично не бих се задържал тук.
Амбър отпи от сока си.
— Така ли?
Той се огледа, уверявайки се, че никой няма да го чуе.
— Мястото не е гостоприемно за посетители, Амбър. И не се и съмнявам, че ще ви накарат да се почувствате съвършено неканени и нежелани в следващите няколко дни. Възможно е дори да ви посети със заповед самият началник на полицията.
— Наистина ли?! Че ние не сме направили нищо.
— Няма значение. Шериф Новак е всеизвестен с навика си да изритва приходящите в града дори при най-дребната си прищявка.
— Ама ние не сме приходящи. Отседнали сме в мотела.
— За Новак ще сте приходящи — както и за останалите коренни жители на Дезълейшън Хил.
Амбър се приведе по-близо до него.
— Бенджамин, а какъв е този фестивал, за който всички говорят?
Той се усмихна натъжено и поклати глава.
— Съжалявам. Не ми е удобно да обсъждам някои теми пред хора. А сега ти пожелавам приятен ден.
— Ах, божичко, извинявайте, не исках да ви обидя.
Той се изправи.
— Не си, младо момиче. Никак даже. Да си изкараш страхотно деня, чуваш ли?
Той се върна на масата си, взе си вестника и си тръгна. Амбър седеше безучастно, но къркоренето на стомаха ѝ стана прекалено звучно, за да продължи да го пренебрегва и тя вдигна непохватно вилицата си и започна да забучва храната си с нея. Беше излапала наполовина закуската си, когато екранът на телефона до лакътя и светна и тя видя съобщението от Майло, гласящо: