Тук са.
8
Пътят, който в крайна сметка се превръщаше в главната улица на града, беше този, по който бяха дошли тук, но пък се виеше и лъкатушеше насам-натам, та беше по-бързо просто да минеш напряко през дърветата. В мига, в който се скри от погледите на местните, Амбър си позволи да се преобрази, като стисна зъби при болката в ръцете си. Трябваха ѝ няколко секунди, докато пулсирането утихне, но след това се почувства много по-добре по отношение на най-различни неща — града, студа наоколо… дори за това, че Хрътките са пристигнали.
Колко пък да бяха силни в крайна сметка?
Забърза крачка обаче. Не ѝ допадаше мисълта, че Майло се е изправил сам срещу тях. Заедно можеха да им противостоят. Заедно вероятно дори щяха да ги победят. Тази мисъл накара Амбър да се усмихне. Сияйния демон можеше да изпрати когото си поиска по петите ѝ. А на нея ѝ харесваше да му ги връща обратно.
Човешката част от нея се опита да ѝ прошепне нещо — за някаква си прекалена самоувереност. Амбър не ѝ обърна внимание. Но беше наясно за какво става дума. Знаеше, че Хрътките са общо-взето непобедими.
Знаеше, че на практика двамата с Майло сами едва ли можеха да се изправят срещу един от тях, пък какво оставаше за петима. Но тези неща не бяха от значение. Важното беше как се чувства точно в този момент — като че ли може да се изправи срещу цяла армия от лакеите на Астарот и да ги разкъса до един.
Докато тичаше, започна да долавя шума на мотори. Но не и викове. Не и изстрели. Никакви звуци на битка. Излезе от скривалището на дърветата и пристъпи сред високо обраслата трева по продължението на пътя, откъдето можеше да проследи накъде точно се е запътила, без да рискува да напусне границите на града. Забеляза и Чарджъра, паркиран насред гъст храсталак, и се огледа за Майло.
Тя приклекна и пристъпи бавно напред. Виждаше вече табелата на Дезълейшън Хил и пътя, който се простираше от лявата ѝ страна. По него се зададе мотоциклетист и тя моментално изтръпна, а цялата ѝ самоувереност се изпари. Онзи на мотора намали и спря, а след миг към него се присъедини и друг. Първият имаше брада, а вторият — не. Първият носеше дънково облекло, а вторият — кожено. И двамата имаха слънчеви очила. Моторът на първия лъщеше хромиран, а този на втория беше черен. Нито един от двамата не проговори.
Амбър не можеше да се изправи срещу тях. Не и срещу Хрътките. Със или без Майло. Това бяха Адските хрътки, непобедими и безжалостни.
Зад гърба ѝ прозвуча ръмженето на друг двигател и тя се изравни с тревата, когато по пътя се зададе кола. Подмина я, а мотоциклетистите ѝ направиха път да мине между тях. Тя забеляза как шофьорът хвърля поглед към Хрътките. Те, от своя страна, дори не му обърнаха внимание.
— Интересни типове — обади се Майло до нея, а тя едва не изпищя.
Все още си беше в човешкия вид. Амбър недоумяваше как той успява да издържи на вътрешното напрежение.
— Тук ли беше през цялото това време? — прошепна му тя.
Той кимна.
— Вика му се укриване. Трябва да го пробваш някой път.
— Е, нали преди малко се скрих?
— Просто извади късмет. Червената кожа не е най-добрият камуфлаж за сред тревата.
— Все тая — измънка тя и обърна поглед отново към Хрътките. — Какво правят, по дяволите?
— Почти нищо съществено — отвърна той. — От време на време просто… ето, гледай.
Амбър се вгледа в тях. Една от Хрътките слезе от мотора си и пристъпи няколко крачки, докато не застана точно до табелата. Подуши въздуха наоколо.
— Може ли да ни усети? — прошепна Амбър.
Майло не отговори веднага. След малко каза:
— Не мисля, че могат да влязат.
Амбър се намръщи.
— Къде да влязат?
— Тук.
Амбър смръщи още по-силно чело.
— Какво искаш да… Чакай, искаш да кажеш, че не могат да влязат в града ли? Че защо не? Няма нищо, което… — Тя замлъкна, вгледала се в Хрътката. — Ам, Майло, да не би да ни преследват мимове?
Хрътката беше протегнал ръце, но като че ли срещаше съпротива във въздуха, сякаш точно пред него има някакъв стъклен параван.
— Това е краят на града — отвърна спокойно Майло. — Каквото и да е нещото тук, което ни кара да се преобразяваме, на тях не им позволява да прекосят границите му. Изглежда също така, че прецаква радара им. От толкова близо вече трябваше да са установили местоположението ти, а те дори не поглеждат насам.
— Сигурен ли си? — попита Амбър. — Откъде си толкова сигурен?
— Добър въпрос — отвърна Майло, преобрази се в демон и се изправи.