— Какво правиш, по дяволите?! — Тя опита да го улови за ръката и да го издърпа обратно, но той вече беше стъпил на пътя.
Хрътките го наблюдаваха, докато ги приближаваше. Амбър не помръдна от мястото си.
Майло се насочи право към Хрътката насред хора от ръмжащи мотори и застана точно пред нея. Хрътката не реагира по никакъв начин и Майло замахна с юмрук. Главата на Хрътката се изви в камшичен удар, което беше достатъчно да го принуди да действа. Когато обаче се опита да сграбчи Майло за гърлото, ръцете му отскочиха от въпросната невидима бариера, която ги разделяше.
Амбър се изправи. Виждаше всички Хрътки пред себе си. В дънки или кожа, с бради или без, всички бяха със слънчеви очила, яхнали различни мотори. Видя сред тях един „Харли“ — единствения, когото разпозна. Израженията им не издаваха никаква емоция. Това беше другото общо помежду им, освен слънчевите очила.
Всички останали изгасиха двигателите на моторите си и внезапната тишина изпълни вакуума помежду им. Слязоха от мотоциклетите и се приближиха, но останаха отвъд края на града. Амбър усети всички погледи върху себе си, щом се присъедини към Майло. Той се преобрази в човешкия си вид.
— Интересно — заяви тя, въпреки че безпокойството пробягваше по гръбнака ѝ. — Мислиш ли, че е така по цялото продължение на града?
— Можем само да се надяваме — отвърна Майло.
Амбър се поизправи и подвикна на Хрътките.
— Казвам се Амбър Ламонт. Но вие това вече го знаете, нали? Сияйния демон ви е изпратил по петите ми, защото в замяна на помощта му обещах да му предоставя мъж на име Грегъри Бъкстън. Когато обаче получих помощта му, а в крайна сметка не му предоставих Бъкстън, той прибягна до вас. Грегъри Бъкстън обаче е добър човек — малко или много. Вършил е някои лоши работи, и други много лоши работи, но сега е добър човек и аз просто не можех да се накарам, не можех да го дам на Сияйния демон. И вие не трябва да ме предавате на него. Не съм ви направила нищо, а и вие така или иначе не можете да влезете в града, така че защо просто не се качите на моторите си и не отпрашите при Сияйния демон, за да му кажете, че не сте ме намерили? На шестнайсет съм, не заслужавам нищо от това, което ми се случва.
Хрътките не помръдваха. Не обелваха и дума.
— И сега ще мълчите? — продължи Амбър след минута. — Наистина ли? Нямате нищо за казване? Преследвате ни от Ню Йорк дотук и сега, когато сме лице в лице, нямате да ми кажете нищичко?
Хрътките се вгледаха в нея.
— Хайде — каза тихо Майло, сложил ръка на рамото ѝ. Принуди Амбър да се обърне и двамата закрачиха към Чарджъра. — Това е всичко, което можеш да направиш. Представи им случая си, а сега остава на тях да си решат. Каза си го спокойно, без враждебност. Всъщност съм доста впечатлен колко добре се справи.
— Да — изрече Амбър, след което се извърна и застана обратно пред Хрътките. — Знаете ли какво? — заяви тя. — До един сте пълни тъпаци. Стоите там и мълчите. Мислите си, че ще ме сплашите ли? Не се страхувам от вас. Всички си мислят, че сте ужааасно страшни, но ние успяхме да ви се измъкнем с лекота и голяма преднина. Единствената причина, поради която сте толкова близо до нас, е, че ние спряхме и изчакахме да ни настигнете. А вие все пак не можете да ме хванете. Така че майната ви, празноглавци! Ходете да си клатите моторите, а като приключите, можете да отидете при шефа си и да му кажете да ми целуне стегнатия червен задник.
Опита се да им покаже среден пръст, но успя единствено да размаха бинтованата си ръка пред лицата им. Изсъска през зъби, завъртя се на пети и закрачи обратно към Майло.
— Мда — измърмори той, — отлично се справи.
Тя си върна човешкия облик с болезнено усилие, след което двамата се качиха в колата и се запътиха обратно към града, без да си разменят много-много приказки. Спряха на паркинга на мотела до някаква полицейска кола и тъкмо се насочиха към входа на сградата, когато от нея слезе мъж в униформа и закрачи към тях.
— Господин Себастиан — започна той, — госпожице Ламонт, добър ден и добре дошли в Дезълейшън Хил.
Беше към четирийсетте, със сиви коси и подпухнали очи. Лицето му беше издължено и изпито, но все пак някак привлекателно. Значката му лъщеше на черната му униформа под разкопчаното му яке, а в кобур на колана му имаше пистолет.
— Благодарим — отвърна Майло.
— Казвам се Тревор Новак. Началник съм на полицията тук.
— Градът е много приятен — обади се Амбър.
— И такъв може да е — заяви Новак, — макар че има склонността да привлича погрешните посетители.
— Така ли? — каза Майло.