— Когато ще си тръгнете — уточни Белинда.
— Когато ще си тръгнем — потвърди Линда.
Когато ги отведоха до стаите им, Кели побърза да хвърли чантата на леглото си и да отиде до тоалетната, докато Линда си взе бърз душ в банята, а след това се размениха. Преоблякоха се и се срещнаха отново с момчетата отвън.
Качиха се в колата и се разходиха из града, опознавайки центъра му, преди да се насочат към по-тихите улички. Тръгнаха по продължението на няколко дребни драсканици на графити, като че ли бяха следа от трошички по пътя, която изгубваха на няколко пъти и се връщаха назад, за да проследят наново. Отне им почти целия следобед, но в крайна сметка следата ги отведе до парка в подножието на хълма, откъдето се изкачваше пътят за мотела.
— Е, това си беше чиста загуба на време — заяви Кели.
Слязоха от колата и продължиха пеш. Кели си закопча якето, а Две се разбяга радостно в кръг. В източната част на парка се издигаше ниска сграда, където се помещаваха публичните тоалетни. Обърната с лице към парка, тя представляваше примитивна форма на обществено здание, което все пак беше поддържано спретнато. Интересното в нея беше на гърба ѝ в слоевете имена, обещания, клетви и закани, изписани по нея.
Кели огледа набързо драскулките, но дори тази ѝ способност да разчита надписите с графити не ѝ помогна особено тук. Рони беше много по-добър в това от нея, а Линда — още повече и от двама им, но истинският експерт беше Уорик. В крайна сметка тъкмо той ги беше научил на всичко за тях. Графитите, както той беше разказал на Кели по време на първото им пътуване заедно в минивана, са пещерните рисунки на модерния свят.
Така, поне доколкото ѝ се стори на нея, беше приобщена към тях. Когато тя вече беше част от групата, един от техните хора, той почувства, че може да ѝ сподели тайните си. Разказа, че историята на един град, неговата истинска история, може да бъде разкрита чрез драскулките и грубите рисунки, скрити от дебнещите погледи на неодобряващите ги власти, онези, за които да измият стената беше същото, като да промият хорските мозъци. Можеха да пребоядисват колкото си искат, но истината винаги можеше да бъде отново надраскана отгоре.
Кели разчете обясненията в любов и обвинения в невярност, намери възвеличения за постижения, за доблест и за физически подвизи, сред които и рисунки на гениталии, чиято прецизност беше подозрителна.
— Вижте това — обади се Линда, посочвайки рисунка на слаб мъж с огромна уста, разтеглена в прекалено широка за главата му усмивка.
Криеше някакво майсторство, истински талант в себе си, но и нещо друго — нещо в тази усмивка безпокоеше Кели. Линда снима рисунката с телефона си.
— Тук има още — каза Рони. — Име: Дони Уелкър. Пише също, че Дългия го е спипал през 2003-та.
Линда изтича при него да документира и надписа.
Бяха вече попаднали на пет препратки към Дългия, когато Уорик заяви:
— Намерих го.
Всички се струпаха около него. На стената, сбутано в ъгъла и почти избледняло, но някак отделено от останалите драскулки, като че ли никой не смееше да се разпише върху него, беше изписано кратко стихче:
— Да определено е това — изрече Рони.
— Я, гледайте — обади се Кели, като махна с ръка към група деца, насъбрали се сред дърветата зад тях. — Имаме си публика.
Две изтича при тях. Няколко от децата отстъпиха, но повечето се струпаха около дружелюбното куче, а то ги ближеше по ръцете и се въргаляше по гръб, за да го чешат по коремчето.
Кели и останалите също се приближиха.
— Здравейте — поздрави ги тя, а децата отвърнаха с предпазливи погледи. — Дали можете да ни помогнете? С приятелите ми се чудехме какъв е този Дългия и всички истории за него. Чували сме за него, навътре сме с подобна информация от всякакъв вид, но за първи път попадаме на нещо така силно изявено като тук.
Някои от децата, предимно тези, отдръпнали се от кучето, се спогледаха и се разотидоха.
Едно от тези, които остана, сви рамене и попита:
— Е, от каква помощ имате нужда?
— Всъщност не е толкова помощ, колкото… една задачка. — Кели извади една смачкана десетдоларова банкнота. — Какво можете да ни кажете за него?