— Част е от приказка — започна детето.
— Каква приказка? — попита Рони.
— Страшна приказка за лека нощ.
— Той е Торбалан! — обади се едно момиче.
— Да, точно така — съгласи се момчето. — Торбалан. Появява се и открадва непослушните момченца и момиченца.
— А какво е онова стихче? — попита Линда.
— Като песничка, която обичаме да си припяваме. За забавление.
Уорик извади лакомство от джоба си и го подхвърли на Две.
— Открадвал ли е някой, когото познавате?
— Ти глупав ли си? — подметна момчето. — Нали ти казвам, че е от приказките. Не е истински.
Уорик вдигна палец и посочи през рамото си.
— Струва ми се, че когато са го рисували ей там, са вярвали, че е съвсем реален.
— Братовчед ми го нарисува — обади се по-дребно момченце някъде отзад. — Нямаш представа какво говориш. Онова си е детско стихче. От онези, които децата си повтарят, като си играят.
— Тогава какво е това „Отброяването започна: едно, две, три.“? — попита Рони. — Какво означава?
Децата се спогледаха смутено, докато Рони не извади още десет долара.
Момчето, което беше проговорило първо, проследи с жаден поглед ръката му.
— Всички в града гласуват — започна то, — ако си непослушен, родителите ти, учителите и всички останали пишат името ти на листчета и ги пускат в кутията на площада. Така плашат малките деца, за да слушат и изпълняват каквото им се каже.
Кели се намръщи.
— И за какво точно гласуват?
Да не остане по-назад, този път проговори момиченцето:
— Дългия идва да спипа този, който е събрал най-много гласове. Или поне така казват. Всички знаем обаче, че никой дори не ги брои.
— Доста шантава работа — заключи Уорик.
— Пълни глупости са — добави момичето, свивайки рамене. — Като всичко друго, което правят хората тук.
— Какъв е този фестивал в другата сряда? — попита Кели.
Децата се умълчаха. Уорик въздъхна и подаде по десет долара на всяко.
— Не говорим за него — обади се момчето от преди малко.
— А какво се прави по време на фестивала?
— Не говорим за това.
— Ама… човече, тъкмо ти дадох още десет.
— И какво от това?
Те се извърнаха да си ходят.
— Почакайте — обади се Рони. — Как се казва братовчед ти? Онзи, който е нарисувал онази картинка? Може би той ще ни каже повече.
— Съмнявам се — отвърна дребното момче, — но както и да е. Дай ми двайсет, накарай кучето да спре да ми клати крака и ще ти кажа.
11
Амбър прекара понеделник сутрин в „Бърза закуска при Дани“. Бренда ѝ сервира закуската, след което допълнително сок, после кафе, а след това и два топли шоколада, а Амбър си седеше на маса в ъгъла с айпада си и със слушалки в ушите. Използваше уай-фая на кафенето, за да изгледа всички епизоди на „Из мрачните места“, излезли, докато с Майло се укриваха.
Поколеба се, преди да си пусне първия от тях. През последните пет седмици животът ѝ се бе изпълнил с много повече странности и фантастични работи, отколкото беше виждала някога по телевизията. Беше станала свидетел на истински ужасии. Беше познала истинско насилие. Самата тя беше извършила убийства. Беше се хранила с човешка плът. Беше срещнала създания, които съществуваха отвъд смъртта, които търгуваха с души и невъобразими сили, а почти беше убедена и че я следи обсебен от нея вампир. Какво впечатление можеше да ѝ направи тогава един глупав сериал тъкмо сега?
Доста силно, както се и оказа след малко.
Да гледа „Из мрачните места“ беше като да се завърне у дома — но не в този дом, който познаваше откакто се помни, този, изпълнен с мълчание и тайни, а в другия, онзи, който беше създала сама за себе си, в историите, които обичаше. Знаеше всичко за актьорите, рождените им дни, имената на домашните им любимци, но с всеки епизод личностите им се размиваха, а на тяхно място се появяваха героите им, а Амбър забрави за миг за всички проблеми, които ѝ дишаха във врата, и се изгуби в историите, разкриващи се пред очите ѝ. Разговаряше с Бренда само когато ѝ се налагаше, не обръщаше внимание на любопитните погледи на редовните посетители на кафенето и си пиеше топлия шоколад. Единствената частица от съзнанието ѝ, една-единствена част, която не можеше да разпусне напълно, беше онази, която спираше тялото ѝ да се преобрази в демон. Тя оставаше нащрек.
Когато изгледа и последния епизод за сезона — както винаги завърши с отворен край, разбира се, че ще свърши така, — тя извади слушалките от ушите си и се отпусна назад, потапяйки се в историята. Кафенето вече беше почти пълно с хора, които хвърляха непрестанни погледи към масата ѝ.