— О, не изглеждах така, когато го убих — отбеляза Амбър.
— Така ли?
— Да — отвърна тя и се преобрази.
Костите ѝ се издължиха и преподредиха и тя стана по-висока. Излишното ѝ тегло се разпредели по цялото тяло и фигурата ѝ стана по-стройна. Кафявите ѝ коси потъмняха до черни, а румената ѝ кожа — до яркочервена. От челото ѝ изникнаха и се извиха назад два абаносови рога.
— Крайно време беше — изрече Маук с въодушевление. — Ах, великолепна си.
Амбър не загуби време да се съгласява с него, а направо го сграбчи. Знаеше си, че е великолепна. Той замахна с чука, но тя го изтръгна от ръката му и го захвърли настрана. Повдигна го, а новосформираните ѝ мускули дори не се напрегнаха от усилието, и го запрати върху една маса. Докато пристъпваше към него, улови с поглед отражението си и внезапната ѝ красота едва не я накара да спре и да се вгледа. Все още не беше свикнала. Едно незначително преподреждане на чертите ѝ беше достатъчно да я превърне от грозно човешко същество в пленителен демон.
Грохна. Ето че използваше определение за себе си, което не бе употребявала никога досега. Мнозина други бяха го използвали в най-жестокото си отношение, но тя — никога. Не спря да се замисли какво ли означаваше това сега, защото погледът ѝ се отмести към Маук, който издърпваше нож за месо от мъртвия му държател, но не я и глождеше толкова. Много малко неща я притесняваха, когато беше в демонската си форма.
Колкото и учудващо да беше, Маук се усмихваше, когато се хвърли напред. Кожата ѝ се втвърди и по нея се оформиха черни люспи, а ножът се плъзна по естествената ѝ броня, без да я пореже. Той замахна отново, за да я прониже, но тя беше много по-бърза. Хвана го за китката и я изви. Ножът падна на земята, а тя нанесе два удара, докато не го изведе от равновесие, стисна го за тила и го запрати прострян на пода.
— Казах ти да си вървиш по пътя — изрече тя, а пръстите ѝ се изостриха в нокти.
Маук изстена, извъртя се и я погледна. Продължаваше да се усмихва. Това не ѝ се нравеше. Беше свикнала хората да не ѝ обръщат внимание, когато беше в нормалния си човешки вид, но не и в този ѝ демонски облик. Когато изглеждаше така, очакваше уважение.
— О, прости ми — отвърна Маук, — мислеше си, че печелиш в тази кратка размяна на юмруци? Ще ти трябва доста повече от няколко удара, за да ме победиш. — Той се изправи на крака. — Разбираш ли, когато убивам, обичам да си поиграя. А съотборниците ми, ами те, изпълняват това, което им кажа. Нали така, приятелчета?
Труповете се размърдаха и мъртъвците в заведението се надигнаха от масите си и се изправиха, а Амбър усети как закрещява някъде дълбоко в съзнанието си.
2
Всички глави се извъртяха, а безжизнените им очи се отвориха. Амбър заотстъпва назад, а клиентите на заведението заприиждаха към нея с празни изражения и лица, опръскани със собствената им кръв.
— Не се приближавайте — предупреди ги тя и избута сервитьорката встрани. — Не ме докосвайте. Да не сте и посмели да…
Задърпаха я, а тя изруга, докато се съпротивляваше. Не искаше да се бие с тях или да ги наранява, но те бяха трупове, вече бяха мъртви, беше свършено с тях, затова и замахна с нокти, нанасяше удари с юмруци и с глава, а те продължаваха да се нахвърлят един след друг, до мига, в който ръцете ѝ не се оказаха приклещени, а един от тях я стисна за гърлото и плътната маса от тела, движещи се в синхрон, започна да я изтласква назад, притисна я към една маса и започна да се струпва върху нея, докато едва можеше вече да си поеме дъх.
— Махни ги от мен! — пищеше тя. — Разкарай ги!
През плетеницата от крайници тя гледаше как Маук оставя чука на същата маса. След това отстъпи и извади дребна кесия от джоба на гащеризона си. Бръкна в нея, извади шепа, пълна с черен прах, и приклекна. Амбър го изгуби от поглед, но знаеше отлично какво прави. Посипваше праха в кръг.
— Ще се поразтъпчем — заяви той.
— Кълна се, ще те убия.
Той надигна глава така, че да я вижда и отвърна:
— Ей, дръж се прилично и аз ще се държа прилично с теб. Сияйния демон ми заръча просто да те отведа жива при него. На практика можеш да си жива, а можеш и да си на прага на смъртта, мен лично не ме засяга в какъв вид точно ще си — довърши той и пак приклекна.
Тя чуваше тихото шумолене на праха. Върху нея лежаха шест или седем трупа, но не се движеха. Не помръдваха и грам. Погледът ѝ се спря върху чука и тя се пресегна, в опит да го вземе.