Дали всички ченгета бяха замесени? Нямаше как да знае. Новак и Уудбъри със сигурност, а вероятно и онзи другият — Дънкан. Онзи, който никога не се усмихваше. Съмняваше се Луси Торнтън да е замесена — винаги оставяше впечатлението за честен и почтен служител на реда. А ако Торнтън беше честна и почтена, вероятно и дружката ѝ Ортман щеше да е. Но въпреки всичко не можеше да бъде сигурен. Възможно беше всички да са въвлечени в тази работа.
Изведнъж сърцето му заби по-бързо. Вероятно не беше добър знак, но тъкмо сега Вергил не го бе грижа. Вземаше си лекарствата, а това беше общо взето всичко, което някой в неговото положение можеше да стори. В крайна сметка сега имаше и загадка за разрешаване.
Определено го хващаше параноята. Всяко поскърцване в къщата му трябваше да са нечии стъпки, а всяка кола, преминаваща отвън — полицейска патрулка, дошла, за да му затвори устата завинаги. Не успяваше и да се наспива. Не се хранеше добре. Но какво от това? Имаше по-важни неща за вършене, да му се не види. За седми път този ден той провери всички прозорци и врати, за да се убеди, че са залостени и заключени.
Загледа как възрастен мъж със синьо яке влачи крака по тротоара, зачел се в хартийка, след което вдигна поглед и се огледа. Беше изгубен и объркан, точно както Вергил се чувстваше през повечето си дни. Не и сега обаче, осъзна той с усмивка — в живота му се беше промъкнала някаква цел точно когато най-малко очакваше. Колко странно беше това усещане.
Залови се да си прави сандвич. Трябваше да си поддържа силите, дори и да не усещаше глад. Извади си продуктите, но дори не беше намазал хляба с масло, когато на вратата му се почука. Доброто му настроение се вгорчи. Най-вероятно беше госпожа Галоуей. Всяка година идваше да почука на вратата му с онази си снизходителна усмивка и да разпита за благосъстоянието му, преди да премине към въпроса си за плановете му за Адската нощ с цялата изтънченост и лукавството на… на…
Да му се не види, дори не му хрумваше подходяща обида.
Положи всички усилия да заглуши яда си, докато вървеше към вратата. Не му беше лесно. Тя дори не я наричаше „Адската нощ“, казваше ѝ „фестивала“ пред него, като че ли той никога не беше чувал истинското ѝ име през всичките си години, прекарани тук. На всяка манджа мерудия, ето такава беше. Пресегна се към дръжката на вратата, пое си дълбоко дъх, придаде си незаинтересован вид и отвори.
Зад нея стоеше възрастният мъж със синьото яке. За момент Вергил не можа да го познае. Вероятно беше на неговата възраст. Латиноамериканец. Съсухрен. И в този миг го осени.
— Козенасилник, ти ли си?
Хавиер Санторум се озъби, а изкуственото му чене изщрака в устата му. Вдигна съсухрената си ръка, покрита със старчески петна по кожата, и я сви в съсухрен юмрук, покрит със старчески петна. Като млад винаги жестикулираше така при ударите във всяка една тяхна бойна сцена (или поне в онези, където не го заместваше каскадьор), а изглежда и техниката му в реалния живот не беше кой знае колко по-добра. Замахна, като описа широка и неправолинейна дъга, която Вергил лесно щеше да избегне в добрите стари времена. Сега обаче, въпреки че осъзнаваше, че ударът идва към него, вече беше прекалено бавен, за да се отдръпне навреме.
Юмрукът на Хавиер се заби болезнено в скулата му.
— Ох.
— Да! — извика победоносно Хавиер. — Хареса ли ти.
Преди да стане актьор, Хавиер се подвизаваше като магьосник на сцената: Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги! — само че Вергил беше бивш боксьор, а такива инстинкти трудно се забравят. Лявото му кроше се беше забавило значително с годините, но все още притежаваше пъргавина, а той все още можеше да го насочи с безотказна прецизност, като така то попадна точно в брадичката на Хавиер. Очите на Хавиер се събраха, а краката му омекнаха и със завидна от доста време насам бързина той се озова седнал, след което се просна по гръб на верандата пред прага на къщата на Вергил.
— Ох, по дяволите — изруга Вергил.
За миг се запита дали не го е убил, но пилешките гърди на Хавиер продължаваха да се повдигат и да хлътват, което го успокои, че не е и че идиотът е все още жив. Не можеше обаче да го остави така на верандата си. Не толкова заради това че съседите щяха да се чудят какво става, колкото поради възможността някоя мечка или нещо друго, което решеше да премине наблизо, да го отнесе. А това си беше доста недостоен начин да си отидеш.