Затова и Вергил се стегна в кръста и бавно се наведе да подхване двата тънки като клечки глезена на Хавиер.
Изправяйки се дори по-бавно, отколкото се беше навел, той зае удобна позиция и задърпа. Да го довлече вътре се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Човекът като че ли беше направен от сухи подпалки и изсъхнала кожа. Главата му се удари в прага на входа и Вергил се ухили.
След като го вкара, Вергил затвори вратата и отиде да вземе чаша вода. Застана над него и тъкмо се канеше да я ливне върху лицето на стареца, когато пакостливата му страна се събуди и той изля половината върху чатала му, а другата половина — върху лицето.
Хавиер се съвзе със сподавено бълбукане, изкашля се и извърна глава, за да избърше очите си.
— Какво по дяв… какво правиш по дяволите?!
Вергил остави чашата на масичката в коридора.
— Съживявам те — заяви той. — Изглеждаше ми умрял.
— Така си изглеждам по принцип, кучи сине. Та ти ме удари!
— Ти ме удари пръв.
— Ама ти си го заслужаваше!
— Съжалявам, че те нарекох козенасилник — извини се Вергил. — Беше първото нещо, което ми изскочи от устата, честна дума.
— Не ми е притрябвало проклетото ти извинение.
— Тогава защо си тук?
— Дойдох да ти сритам задника!
— Най-добре тогава първо да се изправиш на крака за тази цел.
— Майната ти! Ще си се изправя, когато реша.
— Да, добре. Подмокрил си се, между другото.
— Оф, да му се не види.
Хавиер се изправи с мъка до седнало положение и започна да бърше отчаяно панталоните си на чатала.
— Нужда от помощ?
— Не и от такива като теб!
Вергил сви рамене.
Хавиер си потърка брадичката.
— Та ти ми заби кроше.
— Не, просто те ударих в защита.
— Да-а, ама аз не го очаквах. Сигурно имам сътресение. Ако мозъкът ми се надуе тая нощ, ти ще си виновен. Всички ще разберат, че ти си ме убил.
— Не и ако те хвърля на мечките навън.
— Има мечки? — попита Хавиер припряно и се огледа, като че ли очакваше някоя да се зададе с тежка походка откъм банята.
— В Аляска сме — отвърна Вергил. — Тук има всичко. Хавиер, сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ да се изправиш? Доста ниско на пода си, а изправянето до горе ще е доста дълго.
— Мога и сам — отвърна Хавиер. — Виж се само как приказваш, като някакъв старец. Сигурно вече имаш нужда от онези дръжки във ваната.
— Да — каза Вергил, — трябва да сядам, когато се къпя.
— Ха! Като някакъв старец!
— Каза онзи тип, който не може да се изправи от пода в коридора ми.
— Просто чакам дишането ми да се възстанови!
— Какво правиш тук, Хавиер? Как така изобщо са те пуснали?
— Да ме пуснат ли? — попита Хавиер. — Там е старчески дом, а не някакъв проклет затворнически лагер! Излизам, когато си поискам да изляза. Като искам да отида да се кача на самолет, отивам и се качвам! Не си и помисляй да се отнасяш с мен като с някакъв старец. Още не съм умрял! — с бавни и внимателни движения Хавиер се обърна и застана на четири крака.
Вергил го наблюдаваше.
— И би целия този път само и само за да ме удариш?
— Не се ласкай! — изсъска задъхано Хавиер, приплъзвайки се до стената. — Да те ударя беше като бонус! Така пътуването ми стана още по-сладко.
— Е, защо дойде тогава?
— Заради голямата загадка — изсумтя Хавиер.
Подпрял се на стената, за да запази равновесие, той започна да се изправя на крака. Вергил го зяпаше. Знаеше ли за убийството? Как изобщо беше научил за него?
— Моят двойник — продължи той. — Исках… да го видя със собствените си очи. Да видя… дали наистина изглежда като мен. — Хавиер най-сетне стоеше на крака. — Ох, слава богу — измърмори той.
— Някой прилича на теб и ти веднага се качваш на самолета и долиташ?
Хавиер го изгледа злобно.
— Нали каза, че изглеждал точно като мен. Така ми каза.
— Знам какво казах, но ти откъде знаеш, че не съм преувеличил например? Или повярва безусловно на думите ми? Защо?
— Защото исках да го видя, по дяволите! Толкова ли е сложно за разбиране? Имам двойник, който изглежда досущ като мен отпреди години и искам да го видя. Капиш?
— Не можеш да го видиш.
— Не мога друг път! Ти къде го видя? Кажи ми къде си го видял и аз ще се погрижа за останалото.
— Беше в къщата на съседа ми.
— Добре тогава!
— … и го уби.
Хавиер се стъписа.
— Какво?!
— Чу ме.
— Двойникът ми е убил съседа ти? Това ли ми казваш?!
— Това казвам.
— Ами… защо?
— Не знам.