— Какво казват ченгетата?
— Сложно е.
— Това, което казват ли?
— Не, това, че са замесени.
— В какво?
— В убийството.
Хавиер се намръщи.
— Ще трябва да ми разкажеш от самото начало.
— Бях ей там. Погледнах към къщата на съседа си и твоят двойник беше там да го убие. След това се измъкна и преди да позвъня, полицията вече беше тук. Началникът на полицията, ако трябва да сме точни. Изкараха тялото му посред нощ и покриха цялата работа.
— Кажи честно.
— Иска ми се да беше лъжа, но не е.
— На какви хапчета си, Абърнати?
— За сърцето.
— И никакви други, които да те карат да халюцинираш, да ти се привижда или да полудяваш?
— Не, никакви такива не пия.
— Защото ми звучи като да си на някакви шантави хапчета.
— Знам как звучи.
— И ми казваш, че двойникът ми е убиец? И не знаеш името му?
Вергил се поколеба.
— Знаеш го! — извика Хавиер, ококорил очи. — Знаеш как се казва!
— Показах на пощальонката стара твоя снимка, която свалих от интернет и я попитах дали го разпознава. Каза ми, че се казвал Оскар Морено.
— Има мои снимки из интернет? Да не би да съм станал някоя от онези звезди из виртуалното пространство, за които всички говорят?
— Не. Доколкото видях звездите в интернет са котки, кучета и други животни, които правят забавни работи.
— Като господин Ед?
— Не точно, но няма значение.
— И къде живее този Морено?
— В другия край на града — обясни Вергил. — Така пишеше, като проверих в телефонния указател.
— Точно както правеше и в сериала.
— Предполагам.
— Такава ли била работата? — попита Хавиер. — Вкарваш се в някакви халюцинации до такава степен, че не можеш да разграничиш реалността от измислицата? Да не би да си мислиш, че сега си в някои епизод от сериала ни?
— Ако бяхме, ти щеше да си Ернесто Коварния, злият ум, а на мен щеше да ми се наложи да те ударя отново.
По лицето на Хавиер се разля лека усмивка.
— Мисля, че е възможно да си полудял.
— Не ме е грижа.
— Ама аз наистина мисля, че май си губиш разсъдъка. Знаеш ли си собственото име? Кажи ми, сега Вергил Абърнати, отдавна залезлият телевизионен актьор ли си, или си Маската, борещият се с престъпността супергерой?
Вергил го изгледа и сви рамене.
— Не може ли да съм и двамата?
13
Ръцете на Амбър заздравяваха. Все още се усещаха сковани, все още стояха белезникави, но пулсиращата болка почти беше отминала и тя дори вече можеше да си движи пръстите. Раздвижваше ги по пътя обратно от главната към мотела, като ги въртеше леко в бинтовете им. Усещаше как айпадът в раницата на гърба ѝ подскача с всяка нейна крачка. Вървеше бързо. След един цял ден, прекаран в човешката си кожа, вече беше повече от готова да изпълзи от нея.
Премина покрай парк, където малки деца си играеха по катерушки и се люлееха на люлки, докато родителите им ги наглеждаха. Следобедът преваляше в ранна вечер, но навън беше все още светло, дори прекалено светло, а беше студено и ставаше все по-студено и всички се бяха загърнали с дебели палта. Амбър почти не усещаше студа. Започна да се изкачва по хълма, като не откъсваше поглед от мотела на върха му. Представяше си как влиза в стаята си, сваля всичките си дрехи и се преобразява, и ѝ се наложи да прехапе устни, за да не изпъшка.
До нея отби кола със свален прозорец.
— Здравей! — поздрави приветливо шофьорът.
Амбър му се намръщи в отговор и продължи да върви.
Мъжът беше дебел и оплешивяващ, съвсем незабележителен, но усмивката му беше прекалено настойчива в любезността си.
— Чудех се дали можеш да ме упътиш накъде е улица „Дагет“?
— Не съм местна — отвърна Амбър.
— Какво казваш? — попита шофьорът, като продължи да кара успоредно с нея.
— Не съм местна — повтори тя с по-висок глас.
Той поклати глава.
— Съжалявам, пак не те чух — каза той и отби малко пред нея, а Амбър спря на място.
Той слезе с карта в ръце. Носеше блуза с яка, която по никакъв начин не прикриваше шкембето му.
— Не съм местна — каза му за трети път Амбър.
— Просто търся улица „Дагет“ — обясни той и пристъпи още по-близо до нея.
— Не мога да ви помогна — отвърна Амбър. — Не живея наоколо, не съм оттук.
— Ама виж — настояваше мъжът, вдигнал картата. — Аз знам къде е, но не знам къде се намирам в момента.
Амбър започна да отстъпва назад.
— Не мога да ви помогна.
— Няма да ти отнемам много време — продължаваше мъжът. — Просто искам да стигна до улица „Дагет“.