— Моля ви, не се приближавайте.
— Защо? — попита мъжът с оскърбено изражение. — Няма да те нараня. Просто имам нужда от упътване. Уплаших ли те? Защо се страхуваш от мен? Просто имам нужда от упътване.
— А аз ви казах, че не мога да ви помогна.
— Но ти дори и не опита.
— Не съм от този район.
— Просто искам да стигна до улица „Дагет“. Не можеш ли да ми покажеш къде се намираме в момента на картата?
— Нямам и представа къде се намираме сега.
— Разбира се, че имаш — отвърна мъжът и се подсмихна.
— Господине, не знам името на улицата, на която се намираме, не знам как да я намеря на картата и не знам къде е тази улица „Дагет“. На детската площадка имаше няколко души, можете да попитате тях.
— Каква детска площадка?
— Преди малко я подминахте.
— Така ли? — каза той и се огледа. — Не съм я забелязал. Тогава може би ще ми помогнеш да я намерим на картата?
Той пристъпи към нея, а тя вдигна предупредително ръка и каза:
— Спрете.
— Да спра?
— Спрете на място.
Той се засмя.
— В Америка сме, момиче. Земята на свободните. Не можеш да ми казваш какво да правя. Ще се движа, ако искам да се движа.
Той пристъпи крачка към нея, а след това още една, като наваксваше отстъпените от нея назад.
Тя изрече през зъби:
— Ако направите още една проклета крачка, господине, ще съжалявате.
— Така ли? — попита той и в следващия миг ѝ показа пистолета, който държеше под картата. — Някак не ми се вярва.
Амбър ококори очи. Пистолетът беше автоматичен и имаше заглушител на дулото.
— Не си и помисляй — продължи мъжът. — Да се преобразяваш. В мига, в който видя рога, ще изстрелям един куршум между тях.
Нямаше нужда да го пита защо е тук.
— Къде е той? — попита мъжът. — Призрака. Къде е?
— Кой?
— Магистралния призрак — сопна се той. — Знам, че пътува с теб, така че ми кажи къде е той сега?
Замисли се дали да излъже, но не ѝ хрумна нищо, с което да подправи истината, затова в крайна сметка се спря на нея.
— Наглежда Хрътките — отвърна тя. — Нали знаеш за тях?
— Разбира се, че знам за Хрътките. Ама той къде е?
— Не знам — продължи тя. — Обикаля наоколо с колата. Наглежда периметъра.
Той се прицели в главата ѝ.
— Къде е?
Амбър преглътна мъчително.
— Натам. — Тя изви глава, за да му покаже.
— Значи ние отиваме в противоположната посока — заяви мъжът и махна към колата. — Качвай се. Давай. Не, на шофьорското място.
— Какво?!
— Ще ни закараш при тези Хрътки, а аз ще седя до теб с пистолет, опрян точно в стомаха ти.
— Не мога да карам. — Тя вдигна ръце. — Не мога да държа волана.
— Какво?! — Той тръсна глава с разярен вид. — Какво си направила, по дяволите?!
— Аз не съм правила нищо — отвърна Амбър. — Погрижи се някакъв тип като теб, който също искаше да ме предостави на Сияйния демон. Той ми го причини.
— Мамка му. — Мъжът я зяпна с празен поглед и започна да хапе долната си устна. — Мамка му. Е, няма как да карам и аз, трябва да държа пистолета, насочен към теб.
— Не знам какво очакваш да направя аз по въпроса.
— Млъквай! — сопна се той. — Замълчи и ме остави да… Добре, ето какво ще направим: план „Б“. Ще вървим пеш.
— Ще ходим пеша до края на града? Че до там са километри разстояние.
— Да не мислиш, че аз съм много очарован от идеята? Върви пред мен. Ще стоим настрана от всеки, който мернем, разбра ли? Ако опиташ да хитруваш и да потърсиш помощ от някого, ще го убия, схващаш ли? А сега върви.
Стигнаха до парка и преминаха през него, като вървяха встрани от децата и родителите, така че да не ги видят. На всеки няколко минути мъжът даваше нови и нови нареждания да странят от къщите, тротоарите и хората, които си разхождаха кучетата. Стигнаха до отдавна отъпкана пътека и вървяха по продължението ѝ известно време.
— Е, а ти кой си? — попита Амбър.
— Не помня да съм ти разрешавал да завързваш разговорчета с мен.
— Това не е разговорче — отвърна тя. — Мисля, че заслужавам да знам името на човека, който ще ме предостави на Хрътките.
Самодоволството пролича в гласа му.
— Да, вероятно е така. Името е Фил Дагет, макар че съм по-известен като Удушвача от Юкон.
— Сериен убиец?
— Все още няма измислена дума в речника ни за това, което съм.
— Но си приятел с Елиас Маук, нали?
— Никога не е имал честта да се срещне с мен. Но скоро ще. Когато всичко това приключи и се сдобия със силата, която искам, ще се редят на опашка да се запознаем.
Тя хвърли поглед през рамо към него. Лицето му беше червено и дишаше тежко. Не беше свикнал на толкова много движение. Същото важеше и за нея между другото. Не искаше и да си представя как изглежда нейната собствена физиономия.