— Все още си жив — отбеляза тя.
— Гледай напред.
Амбър извърна поглед, като продължаваше да върви.
— Все още си жив — повтори тя. — Повечето от убийците, които сключват сделка със Сияйния демон, изчакват да умрат, преди да… Я, почакай. Ти май не си сключвал сделка с него, а?
— Дотук с приказките.
Тя спря внезапно и се извърна.
Дагет се закова на място, объркан.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Не си сключил сделка с него, нали? — попита отново тя. — Защо си тук тогава?
— Продължавай да вървиш.
— Не и преди да отговориш на въпросите ми.
— Ще те застрелям тук и сега, ако не се раздвижиш.
— На Сияйния демон му трябвам жива — заяви тя. — Така че по-добре ми кажи — какво печелиш ти от всичко това?
Той се поколеба.
— Ще сключим сделката, ако те предам.
— Опитал си да сключиш сделката преди това, но не си му бил достатъчно интересен, нали? — подразни го тя.
— Мери си приказките.
— Обясни ми, Фил, или няма да помръдна.
— Проклета да си, малка кучко! Ще вървиш, щом ти казвам да вървиш!
— Обясни ми.
В очите му затанцува гняв.
— Опитах се да сключа сделка — отвърна той. — И какво от това? Опитах и не се получи. Не е като при всички да се получава. Знаех го добре. И не позволих това да ме спре. Продължих. Убивах още и още жени — курви, уличници и мръсни, никому нужни създания, всякакви такива, защото знаех, бях убеден, че стига само да се докажа като достоен за вниманието му, всичките ми мечти ще се сбъднат. И тогава, онзи ден през нощта, спалнята ми се изпълни със светлина, с неговото невероятно сияние… и осъзнах, че ми дава знак. Че ме зове. Направих всичко както си трябва с кръга… и успях, озовах се в замъка му.
— И той ти предложи сделка, ако дойдеш да ме завлечеш извън града?
— Веднага скочих в колата. Не мислех, че ще стигна първи при теб, а гледай ти… — Той сви рамене. — Явно късметът ми се усмихна.
Амбър се намръщи.
— Първи ли?
Дагет се засмя.
— Да не мислиш, че съм само аз? Беше призовал всички, които някога са опитвали неуспешно да се свържат с него. И всички са се запътили насам. Докато си приказваме, към града пътуват серийни убийци и всякакви такива.
Тя си спомни за онзи тип, който се беше представил за служител на щатската полиция. Поредният психопат, който явно я беше взел на мушка. Сега си обясняваше всичко.
— Срещнах неколцина, откакто съм тук — продължи Дагет. — Двама искаха да работим заедно, можеш ли да повярваш? И какво, след това ще си направим някакъв съюз ли? Смешна работа. Никога не се доверявай на сериен убиец, дори когато ти самият си такъв. Това им казах и те се разкараха. Щях да ги застрелям и двамата в гръб, но наоколо имаше много свидетели — а това само потвърждава мнението ми! Не се доверявай на серийни убийци! Сега разбра ли? Толкова сме много, че е свършено с теб. Нямаш и най-малък шанс.
— Ама защо теб? — продължи да пита тя. — Защо не изпрати повече такива като Елиас Маук? Такива със сили. Ти си обикновен човек.
— Защото ние сме новият вид — заяви Дагет. — Мястото на Маук е сред онези като Шанкс, Ът и онзи тип от Айова — заточени в историческите хроники. Аз и моите братя и сестри, ние сме новото поколение от кошмари.
— Новото поколение от смотаняци имаш предвид.
Той вдигна пистолета си.
— Мърдай.
— Няма да ме убиеш.
Той се прицели в крака ѝ.
— Не е необходимо да те убивам.
— Знаеш ли колко още ни остава до края на града? Ще ме носиш на ръце по целия път дотам ли? Знам, че не съм в позицията да се изказвам, нося си няколко килца отгоре, ама ти…? Ти съвсем скоро ще капнеш от изтощение.
— Млъквай, мамка му.
— Не си във форма, Фил. Няма да можеш да ме носиш на ръце.
— Не — отвърна Дагет, — но мога да те застрелям в крака, да те смачкам от бой и да те завлека в колата си. Какво ще кажеш за това, умнице? Ще тръгнеш ли вече сега, а?
Амбър продължи да върви.
— Да — измърмори Дагет. — Така и предположих.
Той вървеше плътно зад нея.
След около още час вървене с пистолет, опрян в гърба ѝ, вече не ѝ правеше такова впечатление. Стряскаше се, когато чуваше как залита или се препъва в нещо, а колкото повече продължаваха да вървят, толкова повече се препъваше той, но така и не успя да падне и пистолетът да гръмне по погрешка.
Стигнаха до изоставен увеселителен парк, където влакчетата и атракциите бяха покрити с брезенти, а тревите наоколо бяха избуяли. Слънчевата светлина се отразяваше искрящо от огледална врата. Мястото вероятно изглеждаше доста по-впечатляващо в пика на лятото, отколкото тъкмо сега.