Продължиха да вървят. Краката я боляха. Не помнеше кога за последно беше ходила толкова много. Кожата я дразнеше. Искаше да се преобрази, да се извърне и да му откъсне главата. Вместо това обаче, вече минаваше десет вечерта, слънцето залязваше, а тя продължаваше да върви. Дори в сумрака беше все още достатъчно светло, за да се вижда.
— Колко още? — попита след дълго време Дагет.
— Не знам — отвърна тя.
— Мислех, че знаеш накъде отиваме.
Тя се извърна да го погледне.
— Ти ме насочи в тази посока, каза ми да вървя насам.
— Ти вървиш отпред — възрази Дагет. — Това означава, че ти водиш. Боже мой, значи може и да сме се въртели в кръг, тъпа кучко!
Тя спря и се обърна.
— Мамка му — изруга той. — Стига вече с това. Продължавай да вървиш.
— Не и ако не спреш с обидите.
Той я изгледа недоумяващо.
— Какво?
— Стига си ме наричал така.
— Ти… сериозно ли?
— Не ми харесва. Още от самото начало започна с тази мизогиния. Може и да си имаш проблем с жените или каквото и там да е — не ми е притрябвало обаче да го търпя.
— Опрял съм ти пистолет в гърба.
— И ми е достатъчно, че да ме заливаш отгоре на това и с омразата си.
— Ти нещо ебаваш ли се с мен?
— Не, никак даже не се ебавам. Ще престанеш ли с мизогинистичните подхвърляния?
Той се намръщи.
— Какво… какво изобщо е мизогиния?
— Омраза към жените.
— И ако спра да мразя жените, ще продължиш да ходиш?
— Да.
— Добре тогава. Ще спра с… каквото там беше.
— Мизогинията — повтори Амбър и продължи да върви.
— Откъде знаеш, че не обикаляме в кръг?
— Не знам — отвърна тя. — Нали ти имаше карта?
— Картата е на Ванкувър.
— Няма как да знам къде сме, Фил, не разбра ли? Нямам представа.
— Викай ми Удушвача от Юкон.
— Нямам никаква представа къде сме, Удушвачо от Юкон.
Продължиха да крачат в пълна тишина известно време.
Вече беше нощ — истинска нощ, с тъмнината, както си му е редът, когато дочуха моторите. В този момент бяха насред дървета, които образуваха плътна тъмна завеса в мрачната мъглявина. Напосоки около тях премигваха жълти светлини.
— Натам — нареди Дагет и я избута. — По-живо. Давай, по-бързо.
Амбър ускори крачка. Той подтичваше след нея, вече силно задъхан. Проправяйки си път през последната плетеница от клони и листа, той успя да я настигне тъкмо когато тя доближаваше Чарджъра.
Дагет замръзна на място.
— Ей — обади се той. — Ама това е.
Майло се появи зад гърба му с пистолет, опрян в потното му слепоочие.
— Хвърли го.
Дагет не смееше да мръдне. След малко обаче изпъна бавно ръка и пусна оръжието си.
Майло го избута да легне по корем на колата и започна да го претърсва.
Дагет изгледа злобно Амбър.
— Ти ме подведе!
Тя не му отвърна нищо, като вместо това се обърна към Майло:
— Казва се Фил Дагет. Не е бил достатъчно интересен на Сияйния демон, за да сключи сделка с него, но ще си получи желаното, ако ме предаде на Хрътките. Казва, че имало и други, изпратени с тази задача.
След като приключи с претърсването и не откри нищо, Майло се отдръпна леко, за да помисли върху вариантите им.
— Можем да го сложим в багажника — предложи Амбър.
— Тесните пространства не ми понасят добре — побърза да се обади Дагет.
— Няма смисъл — отвърна Майло. — Колата ще го довърши твърде бавно и няма да можем да използваме багажника около седмица-две. По-добре е да го убием още сега и да се приключва. Той не би се поколебал да те гръмне например.
— Не е вярно, колебаех се! — обади се Дагет. — Моля ви, господин Призрак, ако ме пуснете да си вървя, никога повече няма да ме видите.
— Не ме наричай така — каза Майло.
— Съжалявам — извини се Дагет. — Но съм ви голям почитател. Огромен. Допреди няколко дни си мислех, че сте легенда, мит. Да си призная, когато разбрах, че пътувате с нея… се разплаках от щастие. Възхищавам се толкова много на работата ви.
Майло изсумтя, прибра собствения си пистолет в кобура му и вдигна от земята оръжието на Дагет. Разгледа го, като загледа отблизо заглушителя, сви рамене и го хвърли на задната седалка в колата.
— Ще ме пуснете ли? — попита Дагет.
— Не — заяви Майло. — Ще вземеш пак да се появиш, за да си пробваш късмета. — Той се обърна към Амбър. — Знам, че не искаш да чуеш точно това, но…