— Ще трябва да го убием.
Майло мълчеше.
— Така е по-безопасно, нали? — попита тя. — Нямаме къде да го държим, не можем да го пуснем на свобода. Да го убием е най-разумното решение.
— Моля ви, не ме убивайте — продължи да моли Дагет.
— Убил е много хора — заяви Амбър. — Той е Удушвача от Юкон. Така ще направим услуга на целия свят. А и вината си е изцяло негова. Сам си беше тръгнал по петите ми, та не мисля да се обвинявам за каквото и да било.
— Не съм виновен аз — мрънкаше Дагет, — животът у дома ми беше ужасен.
— Не ми се иска да го убиваме — прекъсна го Амбър, — очевидно не това искам. Даже предпочитам да не ни се налагаше. Но се налага. Това е единственото практично.
Гласът ѝ замря в гърлото, когато съзря мъжа, скрит в сенките зад Майло.
— Знаех си, че само ще ни донесете неприятности вие двамата — заяви шериф Новак с ръка на дръжката на пистолета в кобура си. — Обърнете се много бавно, господин Себастиан. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам, ако обичате.
Майло се подчини и се извърна, така че срещна погледа си с този на Новак.
— Надявам се, не обмисляте да вадите оръжието си — продължи шерифът. — Шансовете ви хич не са големи, освен ако не сте някакъв много бързорък и добър майстор на оръжието. Такъв ли сте? Изглежда като че ли може да сте. Аз лично съм бърз, но не бих се нарекъл майстор. И винаги гледам да не забравям, че колкото и да си бърз… — В този миг той извади оръжието си, издърпвайки го от кобура по-бързо, отколкото Амбър можеше да проследи случващото се. — … винаги има някой, който ще е по-бърз от теб. Съгласен ли сте?
Майло не докосваше своя пистолет.
— Винаги има.
Новак кимна.
— Така е. А сега се пресегнете, свалете кобура си и го хвърлете в колата.
— Разбира се, шерифе — отвърна отчетливо Майло и изпълни заръчаното от Новак.
— Точно това исках да чуя — заяви Новак. — „Разбира се, шерифе“. Тъкмо това и трябваше да кажете. Ами вие, госпожице Ламонт? Ще ни придружите ли до участъка?
Амбър не виждаше какво друго ѝ остава.
— Разбира се, шерифе — каза тя.
14
Барът се казваше „При Сали“, а когато влязоха, вътре ги посрещнаха две момчета, които не можеха да танцуват. В бара нямаше дансинг, но около тях се въртяха и две момичета, които се движеха без никакъв ентусиазъм, докато момчетата си пееха и се гърчеха на музиката, чийто ритъм някак комично и настоятелно им убягваше. На Кели обаче ѝ се струваше, че не ги беше грижа. Бяха прекалено пияни за това.
В бара беше шумно, но тъй като беше делничен ден, нямаше много народ в него. Или почакай, беше ли наистина делничен ден? Кели смръщи вежди. Наистина не знаеше.
— О-о, червенокоска! — каза някакъв тип, подпирайки се в близкия край на бара. — Харесвам червенокосите. — Беше на двайсетина години, привлекателен и вероятно беше изпил прекалено много бири, дори тя не можеше да предположи колко. — Верни ли са приказките, които разправят за тях? — продължи той. — За това колко страстни могат да бъдат? Чувам, че са като зверове в леглото. Ти като звяр ли си в леглото?
Той се ухили. Тя го погледна, прехапа устни и попита:
— Дали случайно познаваш Рики?
Той се потупа по гърдите.
— Това ще да е моя милост.
— Да, така и предположих.
Той се подсмихна похотливо.
— Какво мога да направя за теб, скъпа?
— С приятелите ми се надявахме, че ще можем да поговорим с теб за малко — каза тя, — освен ако не си много зает. Ще те черпим едно питие.
— Не ми изглеждаш достатъчно голяма, за да купуваш питиета, госпожичке — обади се барманът. — Ще трябва да ми покажеш личната си карта.
Тя се усмихна учтиво.
— Няма да пия, няма и да купувам пиене, но приятелят ми Уорик ей тук е на доста повече от двайсет и една.
— И искам една бира! — извика Уорик и стовари юмрук върху бара.
— Не ми удряй бара — предупреди барманът.
— Тогава бих искал една бира, ако обичаш — поправи се Уорик тихичко и погали бара. — От същата, която и Рики пие.
— Не искам да ме черпиш ти — обади се Рики. — Искам да ме почерпи Червенокоска. За какво искаш да си поговорим, красавице? Ако искаш, можем да отидем на по-уединено местенце. С удоволствие ще ти попея като птичка на ушенце.
— Не ми трябва да ми пееш, Рики. Само да поговорим.
Рики сви рамене, а двамата танцьори от преди малко се появиха до него. Бяха изгубили партньорките си. Единият от тях беше огромен.
— Парти животно! — изрева той.
— А, разбира се — обади се Рики. — Нека ви представя. Червенокоске, това е Парти животното. Обича да разбунва духовете, да подивява от време на време и като цяло да се забавлява като луд. А това е Дейв.