Маук се изправи, прибра кесията в джоба си и се настани на стол срещу нея. Придърпа чука по-близо до себе си.
— Родителите ти те преследват, нали така? — попита той. — Да, подочух всичко за вашите и приятелчетата им. Наистина ли искат да те изядат? Това е извратено — а аз съм експерт по извращенията. Но ти си им избягала — ти, шестнайсетгодишното хлапе, си се изплъзнала на цяла група сто и нещо годишни демони. И не стига това, ами си убила и представителя, пречукала си прехваления никаквец Шанкс и за капак си успяла да се изплъзнеш на Хрътките досега. — Той подсвирна впечатлено. — Е, щяха да те спипат рано или късно, това им е работата. Щом Астарот изпрати Хрътките по петите ти, те не се спират, докато не те заловят, и не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да се изправиш срещу тях. Не можеш да ги победиш. Не знам някой досега да е успявал. Не можеш и да се скриеш от тях. Надушват миризмата ти. И въпреки това виж се само, продължаваш да бягаш. Това говори доста за теб, малко демонче. Подсказва, че не бива да те подценява човек. При други обстоятелства с удоволствие бих те преследвал и убил. — Той постави чифт белезници на масата. — Но тъй като ще те предоставям на Сияйния демон, трябва да предприема определени мерки.
Телата върху Амбър се раздвижиха и изпънаха дясната ѝ ръка, притискайки я към масата.
— Ще ти сложим тези — продължи Маук. — Хич не ми се иска да ти ги слагам. Самият аз бях окован, когато ме спипаха, и изобщо не ми хареса, та да закопчавам с белезници такъв красив звяр като теб ми се струва до някаква степен като престъпление. Но и не бих те подценил. — Той отвори белезниците и ги остави настрана. — Затова и няма как да не се погрижа и за тези твои нокти. Човек не може да знае каква беля можеш да ми направиш с тях. Затова имаме решение и за тях.
Той вдигна чука, а труповете изпънаха и притиснаха ръката ѝ.
Паника обзе Амбър.
— Какво ще правиш? Какво си си наумил да правиш? Кажи им да ме пуснат! Кажи им!
Маук прикова на място палеца ѝ със свободната си ръка. Тя го преобрази в нокът и се опита да замахне към него, но той се изсмя и вдигна чука.
— Недей… — изрече тя — моля те, недей. Кълна се, че…
— Едно малко пръстче… — започна Маук и замахна с чука.
Болка разтърси Амбър и тя изпищя в опит да го изрита и да се освободи, но с тежестта на всички трупове върху нея беше практически невъзможно. Очите ѝ плувнаха в сълзи, които се стекоха по бузите ѝ. Болката беше толкова силна, че тя едва усети как той придърпва следващия ѝ пръст.
— Не! — проплака тя. — Моля те!
Този път той дори не си направи труда да казва каквото и да било. С приветлива усмивка на лице смаза костите и на този ѝ пръст.
— Копеле! — ревеше Амбър, хлипайки. Да, действително вече хлипаше. — Копеле, ще те убия! Ще разкъсам…
И третият пръст беше премазан, а думите на Амбър замряха в гърлото ѝ, приглушени от крясъците, които го раздираха. Последва и четвъртият. След това и петият. И най-сетне труповете отпуснаха хватката си. Тя опита да придърпа ръката си, да я притисне близо до себе си, но за тази цел първо трябваше да я прекара през плетеницата от трупове. Задържа я във въздуха, докато хлипаше и се мъчеше да си поеме дъх. След това труповете се раздвижиха отново и задърпаха лявата ѝ ръка.
— Не! — изпищя тя в опит да задържи ръката си под себе си, притисната между гърдите ѝ и евтината дървесина.
Само че те започнаха да я извъртат, за да се обърне по гръб, и докато издърпваха лявата ѝ ръка, развалината, в която се бе превърнала дясната, се завлачи след нея, което изпрати нови вълни на болка в съзнанието ѝ, като го заслепи напълно, парализира го и го разкъса на парчета. Когато болката поутихна и тя възвърна отново контрола над мислите си, усети лицето си притиснато към нечие тяло, а под лявата си ръка почувства повърхността на масата и хватката на Маук върху палеца си и затвори очи, стискайки ги здраво.
Чукът попадна върху целта си и тя ахна безмълвно.
След това намери следващата си цел. И следващата. А тя отново пищеше, но това не промени нищо, защото вече оставаха само два здрави пръста, а Маук побърза да ги намали до един. Амбър се бореше вътрешно да не повърне. В противен случай щеше да се задави в собственото си повръщано.
— А това малко пръстче се прибрало радостно у дома — изрече Маук и смаза и кутрето ѝ.
Труповете заслизаха от нея, докато тя още крещеше. Тежестта върху ѝ олекваше с всеки един и тя вече можеше да извърти главата си и да си поеме дъх на пълни глътки, което облекчаваше хлипането ѝ. Някой — вероятно Маук, държеше ръцете ѝ в своите. Кожата му беше груба. Мазолеста. Вече едва усещаше допира на белезниците върху китките си. Последният труп слезе от нея и тя се поизправи до седнало положение.