Беше дошъл ред на Рики да се усмихне, като ги огледа добре, ухилен широко с кръв по зъбите.
— Ще разберете — отвърна той. — Останете и сами ще разберете.
Той се изсмя и побягна в сенките. Чуха как се подхлъзва, удря в нещо и изревава от болка.
— Да ти е хубава вечерта! — извика подир него Кели и се качи в минивана. — Какъв приятен тип.
15
Полицейският участък на Дезълейшън Хил се намираше в задната част на Общината, която се простираше от главната до по-малката ѝ дружка — пазарната улица. За разлика от лицевата ѝ страна, гледаща към площада, задната страна на сградата не разполагаше със стълби или колони, които да заявят величието ѝ, но пък си имаше паркинг и рампа за инвалиди.
Полицейската кола навлезе в паркинга. Там вече имаше спрели още един полицейски и три цивилни автомобила, но шерифът си имаше свое собствено място, което беше ясно отбелязано. Новак паркира, взе шапката си от пасажерската седалка до себе си и слезе от колата. Отвори вратата на Амбър и ѝ кимна. Ръцете ѝ бяха закопчани с белезници зад гърба, така че тя се размърда, извади първо единия си, а после и другия крак и се изправи, едва запазила равновесие. Новак я задържа с ръка за рамото, за да ѝ помогне да стъпи стабилно. Майло излезе след нея, като се плъзна настрана през вратата, навеждайки глава и заставайки до нея.
— А сега и ти — Новак подкани Дагет.
— Не можеш ли да дойдеш от тази страна и да отвориш вратата тук? — попита Дагет.
— Лъснах си обувките тази сутрин — заяви Новак. — Колкото по-малко ходя, толкова по-дълго ще останат така лъскави.
Дагет измърмори нещо под носа си и започна да се плъзга непохватно по седалката. Извади единия си крак и се опита да пренесе тежестта си, но вдигна поглед.
— Малко помощ?
— Излизай — нареди Новак. — Веднага.
— А не може ли малко помощ? — обади се Дагет по-силно. — Имам проблеми с жлезите и бих оценил малко съдействие, господин полицай.
— Не съм полицай — отвърна Новак. — Аз съм шерифът.
Дагет го изгледа гневно, пое си дълбоко дъх и се надигна от колата. Кракът му обаче се заплете и той падна на колене, след което се просна по корем.
— Ранен съм! Ранен! Ще ви съдя! Дори не съм обвинен в нищо! Не съм извършил никакво престъпление, а току-що се нараних!
— Ставай — нареди Новак.
— Ще ви съдя!
— Добре, съди ни, като станеш — отвърна Новак.
Шерифът се наведе, хвана Дагет за лявото ухо и завъртя. Дагет изрева и започна да рита, а Новак го издърпа бавно на крака, преди да го пусне.
— Вие нали видяхте всичко? — подвикна Дагет на Амбър и Майло. — И двамата видяхте как той ме напада! Имам свидетели!
— Мисля, че свидетелите ти се канеха да те убият, преди да се появя — заяви Новак. — Много ме съмнява да ги е грижа за гражданските ти права.
Той махна с ръка към рампата, отвеждаща до двукрилата врата с полицейска значка на стъклото. Амбър тръгна първа, последвана от Майло, след когото идваха Дагет, който не спираше да се оплаква, макар че никой не го слушаше, и Новак зад гърба му.
Вратата се плъзна и Амбър пристъпи в блестящия полицейски участък — светъл, чист и спретнат. Зад бюрото на входа седеше цивилна с окачен бадж на врата си и разговаряше с някого на слушалки с микрофон. Когато влезе и Новак, тя се поуспокои, кимна му и направи нещо зад бюрото, при което вратата в нейно дясно изписка и се отвори.
След подканата на Новак Амбър отиде до вратата и премина от лъскавото и прилежно пространство насред сивота и бетон. Отвъд ги чакаше друга врата и тя застана пред нея, докато Новак не се появи. Той извади карта от джоба си и я прокара пред сензор, докато вратата не изщрака и той я бутна да се отвори.
В помещението зад нея от всяка страна имаше по две килии с решетки вместо стени и врати. Всички бяха празни. Амбър влезе в първата килия вляво, а Майло — във втората. Новак бутна Дагет в една от килиите на отсрещната страна. Накара всички да пристъпят зад решетките и им свали белезниците, след което излезе от помещението.
— Не съм обвинен в нищо! — извика Дагет след него. — За нищо не съм виновен!
Вратата изщрака и се затвори.
Амбър огледа килията си. На леглото имаше ниска възглавница и тънко одеяло. На мивката имаше малко сапунче. Тоалетната поне имаше седалка, макар и около нея да не се виждаше никаква завеса или нещо, което да гарантира усамотение.
— Ей! — подвикна Дагет. — Ей, момиченце, за всичко си виновна ти, надявам се го осъзнаваш. Ако не ме беше подмамила, нямаше да се забъркаме в тая работа.
— Ти искаше да ме връчиш на Хрътките — отвърна тя. — Май ми е по-добре тук, ако трябва да съм честна.