Дагет поклати глава с отвращение.
Майло го погледна и изрече:
— Удушвача от Юкон, нали така?
Дагет стисна решетката с ръце и притисна лицето си между железните прътове.
— Ти да мълчиш! — изрева той. — Да не си посмял да кажеш и думичка повече, свързана с това, или аз ще започна да разправям моите истории. Например нещичко за Магистралния призрак, най-вероятно ще грабна интереса на местното шерифче.
Майло му се усмихна.
— Съмнявам се. От онези убийства вече ме делят петнайсет години и пет хиляди километра. Но виж, един самопризнал се удушвач, който наскоро е преминал през границата…
— Никога не съм признавал нищо — побърза да се защити Дагет.
— Призна си пред мен — обади се Амбър. — Каза, че си удушил много жени… макар че не ги нарече жени май, а? Използваше много други наименования за тях, но никога „жени“.
Дагет се подсмихна.
— Това ли било? Сърдиш ми се заради всичките обиди.
— По-скоро се сърдя за реалните убийства.
— По-добре да млъкнеш тогава, малка кучко, ако не искаш и твоето име да се озове в списъка ми.
Майло седна на леглото си и се облегна на стената.
— Не бих я наричал така, ако бях на твое място — предупреди го той. — Знаеш за нея, нали? Знаеш защо Астарот я иска жива?
— Знам достатъчно — отвърна Дагет.
— Значи знаеш и какво мога да ти причиня — обади се Амбър.
— Първо ще трябва да ме намериш обаче.
— Но аз вече знам къде си, Фил. Точно пред мен.
Дагет преглътна мъчително.
— Ама мен ще ме пуснат оттук. Не са ме обвинили в нищо. Ще се махна оттук и ще те дебна. Така и няма да разбереш откъде ти е дошло.
— Обзалагам се, че ще те подуша — отвърна Амбър.
Вратата изщрака и шериф Новак се върна със сгъваем стол в ръце. Дагет се отдръпна от решетката, а плямпането му секна. Амбър беше убедена, че съвсем скоро, след като се поцупи за няколко минути, пак ще ги засипе с потока от глупости, затова насочи цялото си внимание към Новак.
Шерифът разтвори и сложи стола пред килията на Амбър, седна на него и кръстоса крака. Ръцете си сви в скута си. Панталоните на униформата му бяха безупречно изгладени — с ръб като тънко острие. Ризата му искреше от чистота, а значката върху нея беше прилежно закачена. Вратовръзката му висеше право надолу, като че ли ѝ беше окачена някаква тежест.
Очите му с широките си клепачи не бяха забележителни — нито помръкнали без блясък в тях, нито много живи и искрящи. Лесно забравящи се очи.
Седеше и наблюдаваше Амбър, след което отмести поглед към Майло, но не продумваше нищо. Майло отвърна на погледа му, като също не бързаше да наруши настъпилото мълчание. Амбър чувстваше, че единствено нейните нерви се опъват до краен предел. Знаеше, че такава беше играта — първият, който нарушеше тишината, губеше, но също така знаеше и че колкото повече си мълчи, толкова по-виновна изглежда в очите му.
— Не познаваме този мъж — изрече най-накрая тя, като хвърли поглед към Дагет. — Появи се с колата си, докато вървях към мотела, и ме заплаши с оръжие. Не знаех какво да правя.
Новак кимна и отвърна:
— Защо не ми кажеш какво си?
— Извинете?
Новак не отклони поглед от нея, но и не повтори въпроса си. Използваше мълчанието като оръжие, което не пробиваше защитите ѝ, но същевременно ѝ ги сриваше из основи.
— Аз съм си аз — отвърна тя. — Уплашена съм и не знам какво се случва. Моля ви.
— Долната ти устна трепери — отбеляза Новак, — като че ли ще се разплачеш. Да не би да си нежна душа?
— Добре съм си.
— Нещо боли ли те? Ръцете ти са в бинтове.
— Просто съм изплашена от всичко днес — обясни тя. — Нападнаха ме, а сега съм в затворническа килия.
Той кимна и отмести за миг поглед към Майло, преди да се извърне изцяло към Дагет.
— Ами вие, господин Дагет? Как се вписвате в цялата картина?
— Ще ви съдя.
— Това вече го разбрахме. Имате ли разрешително за оръжието, което носите, между другото? Знам, че господин Себастиан има за своето, но вие?
— Пистолетът не е мой — отвърна Дагет. — Негов е и аз го носех да му го върна.
— Така ли било?
— Да. И ако той отрече, значи лъже.
— А вие ли сложихте заглушителя? Защото без разписано позволение от Бюрото по алкохола, тютюна, оръжията и експлозивите, подобна модификация е незаконна в нашата страна.
— То, ами… то така си беше, когато ми го даде.
— Разбирам — отвърна Новак. — И защо сте тук, господин Дагет?
— Вие ме арестувахте без никакво обвинение.
— Защо сте в Аляска, господин Дагет, не защо сте в тази килия? Или по-точно защо сте дошли в Дезълейшън Хил?