— Живеем в свободна страна.
— Така е, но тук не е вашата свободна страна, нали така? Вие сте канадец. Питам се дали прекосяването ви на границата е документирано? Ще трябва да проверя. И ако се окаже, че сте внесли незаконно това оръжие с вас, е възможно да повдигнем някои доста сериозни обвинения срещу вас.
— Вече ви казах, пистолетът не е мой.
— Кой ви изпрати тук, господин Дагет?
— Никой не ме е изпращал. Дойдох си сам.
Новак се изправи.
— Нека ви предупредя. Интересувам се от това, което господин Себастиан и госпожица Ламонт имат да ми кажат. Вие обаче не ме интересувате. Или се постарайте отговорите ви да са интересни, или няма да имам никаква полза от вас.
— Не ме е страх от вас.
— И все пак се страхувате — настояваше Новак. — Думите ви не са никак впечатляващи. За престъпник не сте много добър и в лъжите. — Той се извърна отново към Амбър. — Можем да прикрием истинската си същност само докато стените около нея не започнат да се пропукват. А с всяка нова пукнатина се разкрива и все повече от онова, което е зад тях. Знам какво причинява градът ми на хората, Амбър. Знам какво причинява на онези извън пределите му, какво причинява на тези като мен, както и на тези като теб.
Амбър не отговаряше.
— Съсредоточила си цялото си внимание върху запазването на този си облик — продължи Новак. — Така че се успокой. Отпусни напрежението. Позволи на истинската ти природа да се разкрие. Замисли се само колко добре ще се почувстваш да се освободиш. Да го оставиш да се случи. Замисли се за облекчението.
Амбър започна да се оправдава:
— Не знам за какво… — но думите ѝ замряха в гърлото. Той знаеше.
Новак ѝ се усмихна.
— Има и друг начин, по който да се разкриеш — добави той, извади пистолета си и застреля Дагет в гърдите.
Изумлението разтърси Амбър по-светкавично и от електричество и тя отскочи назад, но в този момент се преобрази, а рогата ѝ изскочиха дори преди тялото на Дагет да се стовари на пода.
— Ето така — заяви Новак. — Не е ли по-добре?
Тя го гледаше недоумяващо, докато той прибираше пистолета в кобура си.
— Личеше си, че си напрегната — заяви Новак. — Демоните като теб винаги са. При повечето смущението е изписано на лицата им, но винаги има и броени други, които успяват да се прикрият по-добре от останалите. — Той отмести поглед към Майло. — Господин Себастиан, като че ли се срамувате от тъмната си страна? Няма ли да се присъедините към Амбър в тази ѝ величественост?
Майло не отрони и дума. Не се и помръдна от мястото си.
Новак сви рамене.
— Утре ще ви заведа за среща с кмета. Има няколко въпроса, които иска да ви зададе лично. Засега обаче ще трябва да ви пожелая лека нощ. Ще наредя на някой от хората ми да отнесе трупа, не се притеснявайте, а ще ви донесат и вечерята след около половин час. Не оставяме затворниците ни да гладуват, не и в Дезълейшън Хил. — Той се усмихна за първи път днес. — Не сме чудовища.
16
Кутията за гласуване стоеше на площада като дребен фар, проектиран с лош вкус насред море от бетон. Самият факт обаче, че стоеше така изолирано там, без нищо друго наоколо, което да отвлече вниманието от нея, ѝ придаваше учудващо обезпокояваща аура през нощта. Кели не можеше да изрази това усещане с думи. Уорик обаче можеше.
— Егати плашещото парче дърво — заяви той, взирайки се в кутията през предното стъкло на минивана.
На Кели изобщо не ѝ допадаше как пътят се разделя, за да обгради площада, защото като че ли не площадът беше акцентът тук, а по-скоро онази урна в средата му. Изведнъж градът вече не ѝ се струваше толкова красив. Изведнъж като че ли се оказа изгнил в сърцевината си.
Нямаше никого на главната. Нощта беше студена и прилежните жители на Дезълейшън Хил вече бяха всички по леглата в домовете си. Е, или поне повечето. Може би дори всички, с изключение на едно момче.
Беше още дете — вероятно на единайсет или дванайсет години, но носеше бухалка за бейзбол и се беше насочило устремено към урната на площада, като че ли беше решено да нанесе сериозни поражения.
— Може бе ще станем свидетели на малко вандалщина — измърмори Кели. — Дали да не…?
Рони вече беше слязъл от минивана, преди тя да успее да довърши изречението си. Тя също скочи навън, а Линда, Уорик и Две я последваха по петите, като Две беше видимо доволен, че пак излиза на открито. Тичаха до кутията, но докато стигнат, Рони вече беше там и говореше с детето.
— Хора — обърна се към тях той, — запознайте се с Остин Кук. Остин, знаем за тази кутия. И за онова, което се случва, когато събереш най-много гласове. Затова ли дойде тук да я разбиеш?