— Районът изглежда чист — потвърди тя. — Но предполагам, че външният вид… може и да… как завършваше тази фраза?
Той ѝ се ухили.
— Знаеш, че не можеш да ме накараш да я завърша.
— Разбира се, че мога. Все пак това е любимата ти фраза на света и е въпрос единствено на време да излезе отново от устата ти.
— Възхищавам се на всеотдайността ти, ако не друго.
Започнаха да удрят по кутията. Трябваше си здраво налагане, определено, но пък и тя нямаше шанс срещу спортната им екипировка, размахана така целеустремено. Поставката ѝ се раздроби на трески, а Рони се прицели в кутията с красив горен замах, като я пръсна на парчета.
В този миг зад гърба им заблестяха светлини и Кели се извърна, изскърцвайки със зъби при отзвучаването на полицейска сирена.
— Мамка му — изруга тя.
— Мамка му — обади се като нейно ехо Рони, но доста по-тихичко.
Кели обърна поглед отново към кутията с очакването да зърне как лекият нощен бриз е понесъл листчета хартия.
Рони сръчка останките от кутията с бухалката за крикет, но без определен резултат. Нямаше никакви хартийки. Бяха изпразнили кутията доста преди дори да слязат от минивана си на площада.
— Вдигнете си проклетите ръце високо в проклетия въздух! — извика едно от ченгетата, докато ги приближаваше.
Кели хвърли бухалката на земята и изпълни нареждането.
17
Амбър се събуди с пълното съзнание къде се намира, без дори да има нужда да отваря очи. В килията беше мрачно, но не беше студено. Завъртя се в леглото, тънкото одеяло се смъкна от раменете ѝ, а рогата йи остъргаха стената. Тя изви раздразнено глава назад. Не беше лесно да се спи с рога. Завъртя се отново, като се дразнеше все повече и повече на скапаното одеяло и накрая отвори очи.
Някой се беше надвесил над нея.
Тя изрева и зарита с крака, като първоначалният ѝ шок се превърна за секунди в подтикната от страха враждебност. Докато скочи от леглото, тъмната фигура се беше стопила в мрака на килията. Тя метна одеялото пред себе си и то попадна върху някого, очертавайки формата на човешка фигура, а Амбър се нахвърли срещу нея. Пусна ноктите на ръцете си, без да обръща внимание на болката и разкъса плата, но под него нямаше нищо. Изведнъж тя се озова на колене и заръмжа, докато кожата ѝ се втвърдяваше, а по тила ѝ се разпростираха черни люспи.
— Амбър? — обади се Майло от съседната килия.
Тя не отговори. Все още имаше някой при нея. Не можеше да го различи в мрака, но го усещаше. Погледът ѝ се отмести рязко към ъгъла на килията, досущ като привлечени от магнит метални стружки и тя го съзря, видя го застанал там. Тя се изправи, без да откъсва очи от силуета, без да мигне и за миг и да го изпусне да се размие в мрака още веднъж. Някаква част от нея осъзнаваше колко животински се държеше, пристъпвайки бавно към него. Той не помръдваше. Когато се беше приближила достатъчно, тя скочи и го улови за дрехите, притискайки го към металната решетка. В следващия миг обаче той като че ли изчезна отново, оставяйки единствено бял дим след себе си, а ръцете ѝ се плъзнаха между решетките и рогата ѝ издрънчаха в тях. От дима обаче се оформи отново мъжка фигура, този път застанала вън от килията, а юмруците на Амбър все още я стискаха за блузата.
Глен я гледаше с празен поглед, а Амбър усети как враждебността я напуска, отекла се от нея като през невидим, широко отворен шлюз. Люспите ѝ се прибраха.
— Амбър! — извика Майло. — Дръпни се от него!
Беше прекалено късно, когато тя осъзна, че ръцете ѝ са все още протегнати към него през решетките. Студените ръце на Глен обгърнаха китките ѝ, преди да успее да ги отдръпне. Държеше я здраво. Прекалено здраво, за да се отскубне от него.
— Пусни ме — изрече Амбър, запазвайки спокоен тон.
Празното изражение на Глен остана несмутимо и той не отговори.
— Какво търсиш тук, Глен? — попита го Майло, застанал до вратата на собствената си килия. — Нямаме какво да ти предложим. Не разбираш ли? Не знаем какво искаш и защо продължаваш да следиш Амбър. Върви си в Каскейд Фолс, обратно при своя вид.
Нямаше и признак, че думите на Майло изобщо са били чути.
— Съжалявам — прошепна Амбър. — Трябваше да бъда до теб, за да те спася, но не бях. Наистина много съжалявам за това. Можем ли да ти помогнем? Можем ли да направим каквото и да било за теб?
Съществото със студените ръце носеше образа на Глен като свой собствен, но зад него се криеше единствено дълбока празнина, така неузнаваема, така смразяваща кръвта. Амбър не можеше и да предположи дали и каква частица от истинския Глен се криеше в него. В погледа му нямаше проблясък, а чертите му бяха отпуснати. В тях не се долавяше и искрица интерес, дори когато започна да разтваря и избутва ръцете ѝ. Лактите ѝ се опряха в решетките, а той продължаваше да ги тласка бавно към тях. Амбър стисна зъби, сгърчи се и се опита да се освободи, като извърти китките си, но Глен беше невъобразимо силен. Щеше да ѝ счупи ръцете. Да прекърши лактите ѝ. По повърхността на кожата ѝ отново се оформиха черни люспи, но дори те не можеха да предотвратят онова, което я очакваше.