Пръстите ѝ отново се издължиха в нокти, които оставиха дълбоки бразди без следа от кръв по ръцете му, но той не потръпна и за миг. Изражението му оставаше непоколебимо. Дори не си направи труда да покаже гняв.
Изведнъж лампите над тях светнаха, хвърляйки ослепителни отблясъци върху бледата кожа на Глен, по хлътналите му скули, в мъртвите му очи. Гледката му на светло беше също толкова плашеща за Амбър, колкото силуета му в тъмното преди малко. Отнякъде се чу изщракването на тежка врата. Чуваха се гласове, които ги приближаваха.
Глен я пусна и Амбър веднага придърпа ръце към гърдите си, за да успокои болката. Глен отстъпи крачка назад и се превърна в дим, който се завихри нагоре и се изгуби насред вентилационната шахта. Не беше останал и полъх от него, когато новите затворници бяха въведени в помещението.
Амбър се опомни навреме и успя да се преобрази на косъм в мига, в който попадна пред погледите им.
Момчето беше на около двайсет години: привлекателен афроамериканец с широка челюст, късо подстриган. Същото ченге, което беше дошло да отнесе трупа на Дагет, го настани в килията срещу тази на Майло. Полицаят беше едър с няколко излишни килца, застрашаващи да се излеят вън от униформата му, но изглеждаше силен. И здрав.
Момичето беше с ослепителни червени коси, с подчертани скули и татуировки по целите си голи ръце. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет, слаба, с тесни гърди, но ръцете ѝ бяха толкова здрави, като че ли прекарваше значителна част от времето си във вдигане на тежести или в бой по боксови круши. От начина, по който вървеше, Амбър по-скоро заложи на второто. Докато пристъпваше в килията отсреща на нейната, тя даваше вид на борец, макар и спокоен и приятелски настроен. След нея вратата заключи жена полицай на около трийсет, със силно пристегнати назад в кок коси.
Амбър хвърли поглед към Майло, но той вече се беше извърнал, запътил се да седне отново на леглото си.
— Имаме ли право на един телефонен разговор? — попита момчето.
— Късно е — отвърна жената полицай. — Всички спят. Шерифът ще разговаря с вас на сутринта.
Ченгетата излязоха, а момчето седна на леглото си, но червенокосото момиче остана право и се усмихна на Амбър.
— Привет! — поздрави тя.
— Здрасти — отвърна Амбър.
— Готино градче.
— Не сме оттук. Ние… ъм, за какво ви задържаха?
Червенокосата се засмя.
— Човече, как ми се искаше аз да попитам първа! Изобщо колко пъти в живота на човек му се удава шансът да каже подобно нещо?
— Съдейки по невероятния ни късмет със закона напоследък — обади се приятелят ѝ, — вероятно съвсем скоро пак ще имаш възможността.
Червенокосата се приближи до металната решетка, пъхна ръце между прътовете ѝ и опря лакти върху хоризонталната им основа.
— Тук сме, защото участвахме в действия, които биха могли да бъдат погрешно изтълкувани като рушене на държавна собственост — обясни тя. — Ами вие?
— Не съм напълно сигурна — отвърна Амбър. — Мисля, че подразнихме неправилните хора.
Червенокосата хвърли поглед към Майло и се обърна отново към Амбър.
— И двамата заедно?
— Той е чичо ми — побърза да уточни Амбър.
— Ей — обади се червенокосата. — Не е като да ви съдя за каквото и да било. Казвам се Кели. А приятелчето ми е Рони.
— Аз съм Амбър, а той е Майло.
— Радвам се да се запозная и с двама ви — отвърна Кели. Усмивката ѝ беше много красива. — От колко време сте в града?
— От няколко дни — отговори Амбър. — Просто минавахме оттук.
— Така ли? — попита Кели. — И просто попаднахте на това място? Интересно. Ние пък искахме да дойдем точно тук, бяхме се подготвили и с карти, и с джипиес, но сигурно сме карали поне два-три часа из района, докато намерим пътя, отвеждащ до града. Като че ли той някак не искаше да бъде намерен. Но пък вие двамата просто сте се натъкнали на него, а?
Амбър се поколеба, но отвърна:
— Дам.
— Ех, кажи честно — заяви Кели с докачлива нотка в гласа.
— А тогава… ъм, какво ви води насам? — попита Амбър.