Светлините изгаснаха и всичко отново потъна в мрак.
— Ах — обади се Кели, — колко уютно.
Амбър се преобрази на мига и се отпусна в тази си форма. Зрението ѝ беше по-изострено в този ѝ вид и тя успяваше да долови по-добре очертанията на фигурата на Кели в мрака. Амбър се отдръпна и седна на леглото си, за да не я издаде собственият ѝ силует.
— Извинявай — обади се Кели от тъмнината. — Какво питаше преди малко?
— Какво ви води насам? — попита отново Амбър.
— Имаме, така да се каже, работа тук — обясни Кели. — Слушаме за Дезълейшън Хил от години или поне сме чували да се шепти за града, затова трудно можехме да подминем и възможността да дойдем да го разгледаме със собствените си очи. Доста странно местенце, не мислиш ли?
— Да, съгласна съм — отвърна Амбър. — И не съм огромен почитател на полицията тук.
— Аз също. Струва ми се, че имат навика да задържат погрешните хора.
— И аз това забелязах.
— Ти откъде си, Амбър?
— От Флорида.
— Уау. Доста надалеч сте мръднали от Дисниленд. Аз съм от Венеция, Калифорния. Ходила ли си там?
— Не, не мисля, че съм. Как ти понася студът?
Кели се засмя.
— Нелеко — отвърна тя. — Родена съм да съм на слънце, честно казано. Аляска е красиво място и аз определено ценя красотата ѝ, но съм от тези момичета, на които горещината им е необходима, ако ме разбираш.
— И въпреки това се озова тук — заключи Амбър.
— Мда, озовахме се тук.
— Имате ли още приятели с вас? — попита Амбър.
Тонът на Кели се измени леко.
— Доста конкретен въпрос задаваш.
— Така ли? О, извинявай. — Амбър прокара език по острите си зъби. — Просто по-рано днес се натъкнах на един тип, който се държа много грубо с мен и се чудех дали го познавате. Името е Фил Дагет?
— Не, не е от нашата компания — отвърна Кели. — Какво толкова грубо направи?
Амбър сви рамене в мрака.
— Имаше да сподели някои доста унижаващи изказвания относно жените.
— Ами, работата е ясна — заяви Кели. — Аз лично не бих се сприятелила с такъв човек. В компанията ми има само готини хора. Ти готин човек ли си, Амбър?
Амбър оголи зъби.
— Понякога.
— Звучиш ми да си готина. А аз разбирам от тези работи. Имам идеален нюх за готиното.
— Забелязах татуировките ти.
— Имам и още — отвърна Кели. — Мога да ти ги покажа после, ако искаш. Ти имаш ли?
— Не. Родителите ми не ги одобряваха — обясни Амбър.
— Старомодна работа.
Амбър се усмихна широко.
— Да, старомодни са си. А вашите одобряват ли твоите?
— Нямам такива — отвърна Кели. — Родители имам предвид. Починаха, когато бях малка.
— Съжалявам — каза Амбър, но в действителност имаше предвид „как ти завиждам“.
— Няма проблеми — увери я Кели. — А вашите какви хора са? Освен че са старомодни.
Амбър се замисли над това и след малко отговори:
— Съвършени.
— Да бе?
— Да. Ненавиждам ги.
Кели се засмя, защото взе думите ѝ за шега. Амбър не се смееше, защото не знаеше дали това действително бе истината.
— Мога ли да предложа да спрем за днес с обмяната на лична информация и да спим? — обади се Майло от леглото си.
— Че какъв е проблемът? — подхвърли шеговито Кели. — Не би ми доверил личната си информация ли?
— Нищо подобно — отвърна спокойно той. — Само че в съвременна и високотехнологична сграда като тази, не бих се изненадал, ако се окаже, че всяка думичка, изречена насред тези килии, се записва и подслушва от съвестните наместници на реда, които искат да запазят града си в безопасност от типове като нас.
— Ъх — обади се Кели. — Предполагам имаш право. Ти какво мислиш, Рони? Дали стените имат уши? Рони? — Амбър загледа как Кели пристъпва до решетката, отделяща я от приятеля ѝ. — Уф, боже, този вече е заспал!
— Един разумен човек — отбеляза Майло и се завъртя с гръб към тях в леглото си.
Амбър продължаваше да следи с поглед Кели, която въздъхна, без да помръдва. След това си измърмори нещо под носа и отиде до леглото си. В мига, в който седна на него, мракът погълна силуета ѝ, но Амбър дочу как си сваля обувките и ляга.
— Лека нощ — каза Кели.
Отговори ѝ единствено Амбър.
— Лека.
18
Бледото слънце грееше слабо на небето и утрото беше студено. Парното беше пуснато в Сиената на Вергил и двамата седяха в колата, следейки изкъсо къщата на Оскар Морено, като се стремяха да си придадат непринуден вид.
— Дали го правим правилно? — попита Хавиер.
— Разбира се, че го правим правилно — отвърна Вергил. — Това е и единственият начин да се направи.